Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

След това за голяма негова радост мистър Фидър му съобщи, че била поканена и сестра му, че всяко полугодие завършвало с такова събитие и че тъй като ваканцията започвала в същия ден, ако желаел, той можел да си отиде заедно със сестра си веднага след тържеството — тук Пол го прекъсна с думите, че той много би желал подобно нещо. После мистър Фидър му обясни, че е необходимо той от своя страна с много изящен и ситен почерк да напише на доктор и мисис Блимбър, че за него щяло да бъде удоволствие и чест да ги посети, в отговор на любезната им покана. Най-накрая мистър Фидър каза, че по-добре би било той да не споменава в присъствието на доктор и мисис Блимбър за празненството, тъй като тези предварителни приготовления и цялото организиране се провеждали според принципите на класицизма и високосветското възпитание и се предполагало, че както доктор и мисис Блимбър, така и младите джентълмени с техните академични качества нямали и представа за предстоящото събитие.

Пол поблагодари на мистър Фидър за тези указания, постави поканата в джоба си и както обикновено зае мястото си близо до мистър Тутс. Но главата на Пол, която доста отдавна го болеше, а понякога много му натежаваше и го измъчваше, тази вечер бе толкова замаяна, че той бе принуден да я подпре с ръка. Въпреки това тя така клюмаше, че лека-полека се склони в скута на мистър Тутс и остана там, сякаш изобщо нямаше намерение да се вдига вече.

Това съвсем не можеше да бъде причина той да оглушее, но, изглежда, точно това се бе случило, помисли си Пол, защото постепенно чу как мистър Фидър вика в самото му ухо и леко го разтърсва, за да привлече вниманието му. И когато много уплашено той вдигна глава и се огледа наоколо, забеляза, че в стаята бе влязъл доктор Блимбър, че прозорецът е отворен и че челото му е напръскано с вода, макар че бе крайно любопитно наистина как е станало всичко това, без той да разбере.

— Ах! Ето, ето! Много добре! Как се чувствува сега малкият ми приятел? — с бодър глас го попита доктор Блимбър.

— О, съвсем добре, благодаря ви, сър — отвърна Пол.

Но като че нещо ставаше с пода, защото Пол не можеше да стъпи здраво на него, а също и със стените, защото те бяха склонни непрекъснато да кръжат и само много втренчен поглед можеше да ги накара да спрат. Главата на мистър Тутс изглеждаше едновременно много по-голяма и необичайно отдалечена, а когато той взе Пол на ръце, за да го отнесе горе, Пол с удивление забеляза, че вратата съвсем не се намира там, където очакваше, и отначало едва ли не си помисли, че Тутс възнамерява да мине направо през комина.