Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— „Невъздържаност — две. Егоизъм — две. Склонност към лоша компания, проявена относно лице на име Глаб, първоначално седем, но впоследствие намалена. Поведение, подобаващо на джентълмен, четири и постепенно подобряващо се.“ Сега искам да ви обърна специално внимание, Домби, на общите наблюдения, направени в края на този анализ.

Пол се приготви да я изслуша с голям интерес.

— „Общите наблюдения по отношение на Домби показват — продължи да чете високо мис Блимбър, като на всяка втора дума насочваше очилата см към малката фигурка пред себе си, — че неговите способности и наклонности са добри и че той е отбелязал успехи, които биха могли да се очакват при дадените обстоятелства. Но във връзка с въпросния млад джентълмен би трябвало да се изрази съжаление, че той проявява странност (обикновено наричана «не от този свят») в своя характер и поведение, поради която, без тя да предизвиква нещо, заслужаващо явно порицание, той много често се отличава от останалите млади джентълмени на неговата възраст и със същото обществено положение.“ Е, Домби — каза мис Блимбър и остави листа. — Ясно ли ви е всичко?

— Мисля, че да, ма’ам — отвърна Пол.

— Разбирате ли, Домби, този анализ — продължи мис Блимбър — ще бъде изпратен у вас на уважавания ви баща. Естествено, ще му стане много неприятно, като разбере, че проявявате странност в своя характер и поведение. Естествено, това и за нас е неприятно, защото не бихме могли да ви обичаме, Домби, разбирате ли, както бихме искали.

Тя засегна детето на болно място. Колкото повече се приближаваше часът на неговото заминаване, с всеки изминат ден у момчето нарастваше тайното желание всички обитатели на къщата да го обичат. Поради някаква скрита причина, смътно долавяна от него самия — ако изобщо можеше да се долови, — той усети постепенно засилващ се прилив на нежност почти към всичко и всеки в този дом. Непоносимо му беше да си представи, че неговото отсъствие ще се приеме напълно равнодушно. Той искаше всички да запазят топъл спомен за него и си постави за задача да умилостиви дори едно голямо, пресипнало рунтаво куче, преди това предизвиквало ужас у него, за да може и то да почувствува отсъствието му, когато вече го няма.

Без почти да съзнава, че по този начин той само подчертава разликата между себе си и своите връстници, бедният малък Пол, колкото можа по-ясно, изложи всичко това пред мис Блимбър и я помоли, въпреки официалния анализ, да бъде така добра и да се опита да го обикне. Към присъединилата се към тях мисис Блимбър той отправи същата молба. И когато въпросната дама не се сдържа и дори в негово присъствие изрази често изказваното си мнение, че той бил странно дете, Пол й отвърна, че тя несъмнено е напълно права. Че той смятал, че това се дължало на костите му, но не бил сигурен и се надявал тя да престане да обръща внимание на този факт, тъй като той обичал всички тях.