Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Накратко казано, в тези дни непосредствено преди ваканцията, когато останалите млади джентълмени се трепеха здравата, за да възстановят в паметта си всичко, научено през цялото полугодие, Пол се ползуваше с такива привилегии, каквито никой ученик изобщо не е имал в заведението преди. Той самият не можеше да повярва на това, но часовете и дните се нижеха, а свободата не му се отнемаше и Пол продължаваше да бъде галеното дете в дома. Доктор Блимбър бе толкова внимателен с него, че един ден по време на обеда заповяда на Джонсън да напусне масата заради нетактичното обръщение „бедни малък Домби“. Пол счете, че постъпката на доктор Блимбър е много сурова и жестока, макар че той самият се бе изчервил в момента на обръщението и зачудил защо Джонсън изпитва към него съжаление. По мнението на Пол справедливостта на доктора беше още по-съмнителна, след като момчето със сигурност бе дочуло как предишната вечер този велик авторитет се бе съгласил със забележката (направена от мисис Блимбър), че бедният скъп малък Домби ставал все от „не от този свят“. Тогава Пол започна да мисли, че да не си „от този свят“, навярно означава да бъдеш много слаб и дребен, лесно да се уморяваш и бързо да ти се приисква да легнеш някъде, за да си починеш, защото той не можеше да не усеща, че с всеки изминат ден тези негови привички се засилват.
Най-после настъпи денят на тържеството и доктор Блимбър обяви на закуска:
— Джентълмени, ще продължим нашите занимания на 25-о число следващия месец.
Мистър Тутс веднага се отърси от подчинението и надяна пръстена си. А когато малко по-късно в един случаен разговор спомена доктора, той го нарече просто „Блимбър“. Този свободолюбив акт предизвика у по-големите ученици чувство на възхищение и завист, но по-младите души изстинаха от ужас и сякаш се удивиха, че таванът не се срути отгоре му.
Нито на закуска, ни на обяд не бе направен и най-малкият намек за предстоящата церемония вечерта, но през целия ден в къщата цареше суматоха и по време на своите разходки Пол се запозна с най-разнообразни пейки и свещници и се натъкна на една арфа в зелена калъфка, поставена на площадката пред вратата на гостната. Също така на обяд се забеляза нещо странно в главата на мисис Блимбър, сякаш косата й бе много стегнато навита. И макар че слепоочията на мис Блимбър се украсяваха от хубави къдрици, тя като че също си бе направила отдолу косата на ситни букли с книжки, и то от театрален афиш, защото над едното стъкло от проблясващите й очила Пол прочете „Кралски театър“, а над другото — „Брайтън“.
Надвечер в спалните помещения на младите джентълмени се проведе грандиозен парад на бели жилетки и връзки и се разнесе такъв мирис на опърлена коса, че доктор Блимбър изпрати лакея горе да им предаде приветите му, както и да разбере дали не се е подпалила къщата. Всъщност причината се криеше във фризьора, който къдреше младите джентълмени и от прекален ентусиазъм бе прегрял машите.
След като Пол се облече — това стана бързо, защото момчето се чувствуваше неразположено и сънливо и не бе в състояние дълго да се занимава с тоалета си, — той слезе долу в гостната, където завари доктор Блимбър да се разхожда из стаята в официален костюм, но с такъв важен и безучастен вид, сякаш само допускаше вероятността да се отбият един-двама души. Скоро след това се появи мисис Блимбър, която според Пол изглеждаше прелестна и бе сложила върху себе си толкова много фусти, че за да я обиколиш, трябваше да направиш цяла екскурзия. Мис Блимбър слезе малко след майка си — леко изцедена на вид, но много очарователна.
Последва появата на мистър Тутс и мистър Фидър. И двамата джентълмени държаха шапките си в ръка, сякаш живееха далеч оттук. Когато икономът обяви имената им, доктор Блимбър възкликна: „Ай, ай, ай! Боже мой!“ и изглеждаше извънредно доволен да ги види. Мистър Тутс проблясваше със скъпоценните си камъни и копчетата си и придаваше на това такова голямо значение, че след като се ръкува с доктора и поклони на мисис Блимбър и мис Блимбър, той дръпна Пол настрана и попита: „Как ме намираш, Домби?“
Но въпреки скромното си самочувствие мистър Тутс, изглежда, изпадна в състояние на крайна неувереност дали изобщо е благоразумно да закопчае най-долното копче на жилетката си и дали, след трезва преценка на всички обстоятелства, е по-добре да носи маншетите си подгънати или пуснати. Когато забеляза, че на мистър Фидър са подгънати, мистър Тутс също си ги подгъна. Но тъй като маншетите на новодошлия гост бяха пуснати, мистър Тутс съответно пусна и своите. Що се отнася до закопчаването на жилетките — не само на най-долното копче, но и най-горното, — с прииждането на гостите различията ставаха толкова многобройни и усложнени, че мистър Тутс непрекъснато докосваше с пръсти тази част от тоалета си, сякаш свиреше на някакъв инструмент, като намираше необходимите непрестанни движения твърде смущаващи.