Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Блестящият похлупак се вдигна и видях нечовешко лице; всички машини вече работеха едновременно и толкова бързо, че виждах само премигването и движението на стъклена помпа под масата, в която бълбукаше червена течност; изведнъж насред цялата тази суетня гръдта на легналия се надигна и спадна; пред очите ми раните зарастваха, той целият започна да мърда и да се протяга.
— Възкръсна ли? — попитах шепнешком.
— Да — потвърди игуменът. — За да умре още веднъж.
Лежащият се огледа, хвана с мека, сякаш без кости ръка дръжката встрани и я дръпна, тогава похлупакът отново покри главата му, щипците щръкнаха от местата си и се впиха в тялото му и се разнесе същият ужасяващ крясък, като допреди малко; толкова бях шашнат, че се оставих да ме отведат към търпеливо чакащия керван от закачулени, в някакъв унес се покатерих на жребеца и се заслушах какво ми говори игуменът — че сградата била специален пункт за услуги, в който можела да се преживее собствената смърт. Да се изпитат възможно най-невероятни усещания, които далеч не са само мъчения — благодарение на трансформатора на допира болката се сменя с най-рафинирана наслада. Всичко заради това, че поради някои типове автоморфия дихтонците харесват дори агонията, а комуто една не стига, след възкръсването си се оставя отново да бъде умъртвен, за да изживее смайващия шок още веднъж. И наистина, нашият железен керван се отдалечаваше достатъчно бавно от пункта за въпросната услуга, за да чуваме дълго още стоновете и виковете на любителя на силни усещания. Тази особена технология се наричаше „умирване“.
Но едно е да четеш в историческо съчинение за кървавите анали, друго с очите си да видиш и преживееш поне частица от тях. Пребиваването на повърхността ми беше дошло в повече — под палещото слънце, сред сребърните магистрали, проблясващата постройка зад нас продължаваше да ме изпълва с такъв ужас, че с истинско облекчение посрещнах влизането отново в тъмния канал, който ни посрещна с хладното си и безопасно мълчание. Игуменът се досещаше за шока ми и също мълчеше; до вечерта посетихме само един отшелник и Ордена на францисканците в утайника на каналите във вилната зона и след края на обиколката на епархията късно през нощта се върнахме в обителта на отците деструктивисти, към които изпитвах странна неловкост заради миговете, в които толкова се бях уплашил от тях и ги бях намразил.
Килийката ми се видя уютен дом, там вече ме чакаше приготвеното от младия монах пълнено чекмедже; изгълтах го на бърза ръка, защото бях огладнял, и отворих тома за съвременната история на Дихтония.
Първата глава разглеждаше автопсихическите движения през XXIX век. Умората от тоталната изменчивост става толкова голяма, че идеята за игнориране на тялото и посвещаване на разума сякаш подмладява обществото и го изважда от маразма. Така се започва. Възраждането. Начело застават гениалистите с плана си всички живи да бъдат превърнати в мъдреци. Събужда се огромна жажда за знания, интензивни научни изследвания, установяване на контакти с други космически цивилизации, обаче лавинообразното нарастване на познанието води до принудителна промяна в тялото, защото многоученият мозък вече не се побира дори в корема; обществото се догениалня с тангенциално ускорение и вълните на помъдряване заливат цялата планета. Този Ренесанс, провъзгласил, че смисълът на битието е в познанието, трае седемдесет години. Мислителите, професорите, суперфесорите, ултрафесорите, накрая контрафесорите стават безчет.
И понеже мъкненето на такова мозъчище на най-проста разходка става все по-неудобно, след кратък период на двойномислещи (които имат нещо като две телесни дисаги, предна й задна, за по-високи и по-ниски размисли) самият живот превръща гениалистите в недвижимости. Всеки застива в кулата на собствената си интелигентност, целият в кабели, досущ Медуза Горгона; обществото започва да прилича на пита от трупана като мед мъдрост с живата човешка гъсеница вътре. Общуването става по оптичен път, ходи се на теле-гости и посещения; по-нататъшната ескалация води до конфликт между привържениците на обединяването на индивидуалните ресурси със спестителите на знание, които искат да задържат всяка информация за себе си. Започват подслушвания на чужди размисли, кражба на по-напредничавите концепции, копаене на ями под кулите на противниците във философията и изкуствата, фалшифициране на данни, прегризване на кабели, дори опити за анексия на чужди психически блага барабар с личността на собственика им.