Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
И се стига до бягства от това място, крадешком и с голям срам, или внезапно и в най-голяма паника. Там, където всеки трябва да бъде, какъвто е, си седи такъв по необходимост. Там, където всеки може да бъде различен, ще разкъсва съдбата си със скоковете на битовите прекачвания. Такова общество изглежда от високото като рой насекоми върху гореща печка. Отдалече мъките му приличат на фарс, защото тези скокове от мъдрост в затъпяване са смешни и плодовете на просвещението се използват за свирене на корем като на барабан, тичане на сто крака и тапициране на стени с мозък. Когато любимото същество може да бъде дублирано, любими същества престава да има, само гавра с любовта, а когато можеш да бъдеш всеки друг и да имаш каквито си щеш убеждения, вече не си никой и всъщност нямаш никакви убеждения. Така нашата история стига до дъното и се отблъсква от него като кукла на ластик, затова изглежда кошмарно смешна.
Властта регламентира свободата, но така поставя неавтентични граници, които се атакуват с бунт, защото не можеш да закриеш вече веднъж извършени открития. Така че, когато казах, че Сатаната е олицетворение на свободата, имах предвид, че той е онази страна на Божието дело, която най-много ни ужасява като кръстопът на непресъхващата сила, на който заставаме, парализирани от постигнатата цел. Според наивната философска мисъл светът „е длъжен“ да ни ограничава така, както усмирителната риза лудия, а вторият глас в същата философия на битието казва, че тези „вериги“ трябва да ги има вътре в нас. Който говори така, копнее за граници за свободата или в света, или в самия него, защото иска светът да не го пуска в някои посоки, или собствената му природа да го задържа в тях. Но Бог не ни е дал нито едните, нито другите граници. И не само не ни е дал, ами и изгладил местата, в които някога сме очаквали да ги има, та сами да не знаем, когато ги прекрачваме, че правим точно това.
Попитах не следва ли от всичко това, че според дуизма Бог е тъждествен със Сатаната? Забелязах деликатно размърдване сред присъстващите. Историкът мълчеше, а генералът на ордена рече:
— Така е, както казваш, но не е така, както мислиш. Като казваш „Бог е Сатана“, придаваш на тези думи страшния смисъл на съмнение в почтеността на Създателя. Това, което казваш, е в такъв случай неистина — ала само в твоите уста. Ако го бях казал аз или някой от присъстващите отци, думите щяха да означават съвсем друго. Биха означавали само това, че има такива Божи дарове, които можем да приемем безропотно, и такива, които не можем да понесем. Биха означавали „Бог в нищо, съвсем в нищо не ни е ограничил, потиснал и затруднил“. Забележи, твоя милост, че светът, поробен от доброто, е същият храм на робството като света, поробен от злото. Съгласен ли си с мен, Дагдоре?
Историкът, към когото беше отправено питането, потвърди и взе на свой ред думата:
— Познавам, бидейки хронист, теогонии, според които Бог е сътворил света несъвършен, който обаче направо или с криволичене, или спирално се стреми към перфектност, сиреч доктрини, според които Бог е едно голямо дете, което пуска играчките по „правилния“ път, както му харесва. Познавам и науки, наричащи съвършено това, което вече го има, а за да излезе сметката на това съвършенство правилна, нанасят поправка в нея и тази поправка се зове дявол. Обаче както моделът на битие като игра с механизирани влакчета с пружината на вечния напредък, и моделът на битие, в което светът е боксов мач между Светлината и Мрака, а съдия на ринга е Бог, както и моделът на свят, който не може да мине без чудни намеси, сиреч без Сътворение, като спиращ часовник и чудо във формата на Божия пинсета, която човърка из звездните механизми, за да ги поправи, където трябва, или пък моделът на свят като вкусна торта, в която са напъхани костите на дяволските изкушения — всички те са картинки от един разумен буквар, тоест книжка, която зрелият оставя със симпатична меланхолия, но и със свиване на рамене на прага на детската стая. Няма демони, ако не се смята за демон свободата; светът е един и Бог е един, и вярата е една, гостенино, а останалото е мълчание.