Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Потънал в четене сред разхвърляните книги, в светлината на пълзящите по тавана лампи, не съм усетил кога съм заспал; събуди ме някакъв далечен утринен звънец. Начаса цъфна и моят млад опекун да ме пита дали не бих искал някаква промяна и ако да, игуменът ме кани да го съпроводя в обиколката на епархията му заедно с отец Мемнар. Перспективата да изляза от мрачните катакомби ме зарадва, съгласих се.
Уви, обиколката обаче изглеждаше доста по-различна от представата ми за нея. Изобщо не излязохме на повърхността; монасите доведоха ниски товарни животни, покрити до земята със сиви покривала като расата им, яхнаха ги без седла и полека се потътрихме по подземния коридор. Това се оказаха, както си мислех и излязох прав, неизползвани от векове канали на метрополията, която се издигаше високо някъде горе, с хиляди полуразрушени небостъргачи. Отмерените движения на моя жребец бяха някак странни; не виждах също така следи от глава под покривалото и като надзърнах дискретно отдолу, видях, че яхам машина, нещо като четириног робот, ужасно примитивен; до пладне не бяхме минали и двайсет мили. Впрочем тази дължина беше съвсем относителна, пътят се виеше през лабиринта на каналите, осветени слабо от лампите, чието малко стадо ту прехвърчаше над нас, ту се блъскаше в плесенясалия таван и бързаше напред, към началото на колоната ни, откъдето го привикваха с цъкане.
Най-сетне се дотътрихме до седалището на отците прогностици, където бяхме приети с почести, особено аз се оказах в центъра на всеобщо внимание. Понеже мебелната гора остана далече зад нас, домакините трябваше да положат немалко усилия, за да ми осигурят прилична храна. Взеха я от складовете на опустялата метрополия; бяха торбички със сперматозоиди; сложиха пред мен две купички — едната празна, другата с вода, и за първи път можах да се убедя как действат продуктите на биотичната цивилизация.
Монасите усърдно се извиняваха, че няма супа; просто братът, изпратен горе през канализационния отвор, не беше успял да намери необходимата торбичка; с мръвката работата беше по-успешна: сперматозоидът, полят с няколко лъжички вода, набъбна, разплеска се и така получих апетитно препържен телешки медальон в чинията, целият в масълце, което цвърчеше и пръскаше от порите му. В склада, откъдето бе взет този деликатес, ще да е царял пълен хаос, след като сред пакетите с гастрономическите сперматозоиди се бяха намерили и други: вместо десерт в чинията ми израсна магнетофон, но безполезен, защото вместо ленти имаше навити ластици от наполеонки. Обясниха ми, че това е резултат от хибридизацията, която сега е често явление, защото оставените без надзор автомати произвеждат все по-лошокачествени сперматозоиди; биотичните продукти могат да се кръстосват и се получават невъобразими мелези. Така най-сетне си обясних дивите мебели в онази гора.
Достопочтените братя искаха да пратят друг по-млад монах горе, за да не остана без десерт, но аз се възпротивих. Повече държах на разговора с тях.
Трапезарията, някога голяма пречиствателна станция на градската канализационна мрежа, изглеждаше доста просторна, посипана с бял пясък и осветена с много лампи, които при прогностиците бяха по-различни от деструктивистките: мигаха и бяха на черти, сякаш произхождаха от грамадни оси. Седяхме на дългата маса заедно, тоест до всеки деструктивист — прогностик на своето шаси; изпитвах странно притеснение, че само аз съм с непокрито лице и голи ръце сред маскираните братя роботи с качулките им със стъклени отвори за очите и отците компютри, които с многото си стени и ръбове изобщо не приличаха на живи същества; някои от тях бяха свързани с кабели под масата, но не се осмелих да попитам за смисъла на тази многожична връзка.
Разговорът по време на този самотен обяд — защото само аз се хранех, — по силата на непреодолимите обстоятелства отново засегна трансценденталната тематика. Много ми се искаше да разбера какво мислят за категориите добро и зло, Бог и дявол последните вярващи дихтонци, но когато зададох този въпрос, настъпи дълга тишина, в която само раираните лампи бръмчаха тихо в ъглите на трапезарията; впрочем това може да беше и токът на отците прогностици.
Най-сетне се обади седналият срещу мене по-възрастен компютър, експерт по история на религиите, както разбрах по-късно от отец Дарг.