Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Накъсо казано, бих изразил нашите възгледи така — поде той. — Сатаната е това, което ни е най-непонятно в Бог. Не че смятаме, щото Бог е сплав от по-висши и по-нисши елементи, от добро и зло, любов и омраза, съзидателна и разрушителна сила. Сатаната е мисълта, че Бог може да бъде ограничен, класифициран, отделен на фракции чрез дестилация, така че да остане само и единствено това, което можем да приемем и от което няма вече да се пазим. Тази мисъл не може да се задържи в историята, защото нейна неизбежна последица е изводът, че няма друго познание, освен това от Сатаната и че той се разширява дотогава, докато не погълне всичко, което притежава знания. А то е защото знанието постепенно разрушава директивите, наричани заповеди на откровението. То позволява да се убива, без да се убива, да се унищожава така, че това унищожение да съзидава, ликвидира понятието за баща и майка като негови носители и се рушат догмите, такива като свръхестествените непорочно зачатие и безсмъртна душа.
Ако това са били дяволските изкушения, всичко, до което се докоснеш, е дяволско изкушение и не може дори да се каже, че Сатаната е погълнал цивилизацията, но не и Църквата в нея, понеже Църквата, макар и неохотно, постепенно разрешава получаването на знания и по този път няма място, където би могла да каже „дотук, по-нататък не“, защото никой в Църквата или извън нея не може да знае какви ще бъдат утрешните последствия от познатото днес. От време на време Църквата може да обявява война на този напредък, но когато защитава единия фронт, да речем неприкосновеността на зачатието, прогресът, вместо да атакува фронтално, извършва обходна маневра и така ликвидира смисъла на защитаваната позиция. Преди хиляда години нашата Църква защитаваше майчинството, а знанието ликвидира понятието за майка, като най-напред разцепи акта на майчинството на две, после го изнесе от тялото навън, после извърши синтез на зародиша и подир три века защитата загуби всякакъв смисъл; тогава Църквата трябваше да се съгласи с оплождането от разстояние и в лаборатория, и с раждането в машина, и с духа в машина, и с машина, която дава светото причастие, и с изчезването на границата между естествено създаденото и изкуственото битие. Ако държеше на своето, щеше да й се наложи един ден да признае, че няма друг Бог, освен Сатаната.
За да спасим Бог, приехме историчността на Сатаната, тоест неговата еволюция като променяща се с времето проекция на всички тези черти, които в Сътворението ни плашат и погубват. Сатаната е наивната мисъл, че между Бог и Небог може да се прави разлика, както между деня и нощта. Бог е Тайнство, а Сатаната — събрани в една персона и отчасти разкрити черти на това Тайнство. За нас днес няма извънисторически Сатана. Това едно, което е трайно в него и което е смятано за персона, идва от свободата. Но ти, гостенино от далечни светове, когато ме слушаш, трябва да забравиш за категориите на своето мислене, формирани в история, различна от нашата. За нас свободата означава нещо съвсем различно. Тя означава крах на всички ограничения за действие, сиреч замиране на всички видове съпротива, които животът е срещнал в зората на своя разум. Тези видове формират разума, защото го изваждат от бездната на вегетирането. Понеже присъствието им е достатъчно натрапчиво, историческият разум бълнува като оправдание тоталната свобода и тъкмо към нея отправя цивилизационните си крачки. Крачка на дялане на камъка, крачка на възкресяване на мъртвите и крачка на загасяване на слънца и за всичка това няма непреодолими пречки.
Свободата, за която говоря, не е онова скромно състояние, мечтано от едни хора, когато други ги тормозят. Тогава човек за човека е решетка, стена, примка и пропаст. Свободата, която имам предвид, е по-нататък, отвъд тази сфера на взаимно социално потискане, понеже през тази сфера може да се мине невредимо и тогава, в търсене на нови пречки, защото хората не ги създават на хората, те биват намерени в света и в себе си и светът и себе си биват избрани за противници, за да се води борба и с двете и да бъдат подчинени и двете. А когато и това е успешно, зейва пропастта на свободата, защото колкото повече е позволено, толкова по-малко се знае какво трябва да е позволено. Отначало мъдростта изкушава, но от глътка вода в пустинята тя става глътка вода насред езеро, понеже е банална като водата и понеже с нея можеш да дариш и купчината старо желязо, и жабешкото крякане.
Доколкото обаче стремежът към мъдростта изглежда достоен, дотолкова няма достойни аргументи за бягството от мъдростта, нали никой не се бие в гърдите, че копнее да затъпее, пък и да би имал смелостта да го признае на глас, доколко назад всъщност трябва да се върне? Нали вече няма вродени граници между разума и неразума, защото науката ги е квантизирала и заличила, и затова дори дезертьорът ще получи свобода, само трябва да избере съответната му телесна форма, а в това има повече шансове, отколкото са звездите в небето. Ужасяващо мъдър сред себеподобните си, той става карикатура на мъдростта, както царицата на пчелите без кошера става карикатура на майка без купчината яйца.