Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
След цялото това упорито четене бях толкова изнурен, че след като върнах в манастирската библиотека последния наръч прочетени произведения, цяла седмица почивах и се пекох на слънцето в мебелната горичка.
Попитах игумена какво мисли за биотичното положение. Според него за дихтонците вече няма връщане назад към човешките форми, защото са се отдалечили прекалено много от тях; в резултат от многовековната индоктринация тези форми предизвикват такова отвращение и предубеждения, че дори те, роботите, на публично място трябва да прикриват вида си. Тогава го запитах — бяхме сами след вечеря в трапезарията — какъв смисъл всъщност има в такава цивилизация вярата и служенето?
Игуменът ми се усмихна с глас.
— Очаквах този въпрос — рече. — Ще ти отговоря два пъти: веднъж просташки, веднъж деликатно. Най-напред дуизмът това не е нищо друго, освен „баба е на два пътя“. Бог е толкова голяма тайна, че не можем да бъдем сигурни дори в съществуването му. Така че или го има, или го няма и оттук е етимологията на нашата вяра. А сега вторият път, но вече по-задълбочено: Бог-Сигурност не е пълна тайна, щом фактът, че Го Има, го ограничава. Гарантираното му битие е само един оазис, място за покой, удобно кресло за духа и именно в книгите по история на религията можеш да прочетеш преди всичко непрестанното многовековно крайно напрегнато, чак до полудяване усилие на мисълта, която все трупа аргументи и доказателства за съществуването Му и все упорито ги възстановява, когато са рухнали. Нарочно не ти дадохме да четеш тези книги, да не те товарим, но ако можеше да надникнеш в тях, щеше да видиш всички тези етапи в естественото развитие на вярата, непознати за по-младите цивилизации. Фазата на догматиката не приключва внезапно, а преминава от затворено в отворено състояние, когато е установена диалектически, след догмата за непогрешимостта на Църквата, догмата за неизбежната неверност на всички мисли за вярата, формулирана лаконично с думите: „Нищо от това, което може да бъде изразено ТУК, не отговаря на това, което трае ТАМ.“ Стига се до по-нататъшно издигане равнището на абстрактност: забележи, ако обичаш, че дистанцията между Бог и разума става все по-голяма — навсякъде и винаги!
Като в старозаветното Откровение Бог продължаваше да се меси във всичко, прибираше добрите още живи, лошите поливаше със сяра, клечеше зад всеки храст, чак по-късно започна отдалечаването, Бог губеше видимостта си, човекоподобието си, брадата, изчезнаха школските помощи с чудеса и светогледните демонстрации на превръщания на демони в козли и мониторинговите посещения на ангели; с една дума, вярата си беше вяра и без циркова метафизика; така от сферата на сетивата премина в сферата на откъсването. И тогава имаше доказателства за съществуването Му, но вече не на езика на висшата алгебра на сакрумите, нито още повече на езика на елитарната херменевтика. Тези абстракции сега са стигнали до точката, в която се прогласява смъртта на Бога, за да се придобие този вид желязно, ледено и раздирателно спокойствие, което се полага на живите, напуснати завинаги от своите най-скъпи близки.
Манифестът за смъртта на Бог тогава е поредната маневра, която има за цел да ни отърве, макар и смазващо, от метафизичните притеснения. Ще рече, сами сме и ще направим каквото си поискаме, или това, до което са ни довели по-нататъшните открития. Е, дуизмът отиде още по-далече: при него вярваш, съмнявайки се, и се съмняваш, вярвайки; но и това положение на нещата не може да бъде последно. Според някои братя прогностици еволюциите и революциите, сиреч обръщанията и превратите на верите, не протичат еднакво в целия Космос и има много силни и големи цивилизации, които се опитват да управляват цялата Космогония чрез провокацията за антибог. Според тази концепция по звездите има народи, стремящи се да нарушат ужасяващото безмълвие на Бог, като му отправят предизвикателство, тоест чрез заплахата за КОСМОЦИД: имат предвид целият Космос да се събере в една точка и да се самоизгори в пламъците на такъв последен гърч; ще рече, да принудят Бог някак да реагира чрез взривяване фундамента на Божието дело; макар че за това не знаем нищо сигурно, този замисъл ми се струва възможен от психологична гледна точка. Обаче в същото време напразен; организирането на кръстоносен поход чрез антиматерия против Господ Бог не прилича на разумен начин за установяване на диалог с Него.