Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Исках да попитам какви са според тях позитивните черти на Бога и света, защото дотук бях чул само какво Бог не е, а и след лекцията по есхатология на свободата в главата ми беше пълна бъркотия, но трябваше да продължим пътя си. Докато се подрусвахме на железните си коне, неочаквано ми дойде да попитам отец Дарг защо всъщност неговият орден се нарича на деструктивистите?
— Това е свързано с темата на нашата беседа одеве — рече той. — Това название има исторически корени и означава одобрение на битието като цяло като дело напълно Божие: и в това, което е творчество в него, и в това, което ни се струва обратното на него. То не означава — побърза да добави, — че подкрепяме деструкцията; днес едва ли някой би кръстил ордена така, но това название е плод на известен богословски инат, отразяващ вече отминали кризи в Църквата.
Примижах, защото междувременно бяхме стигнали място, където каналът поради пропадане на подпорите излизаше отчасти на повърхността, и дълго не можах да отворя очи, така бях отвикнал от слънцето. Намирахме се в равнина без следи от каквато и да е вегетация; градът се синееше на хоризонта, а цялото пространство се разсичаше от гладки и широки пътища по всички посоки, които бяха сякаш излети от ленти сребрист метал; цареше абсолютна пустота, както и в небето впрочем, като се изключат няколкото шкембести бели облаци.
Нашите жребци, извънредно гротескни по този път, предназначен за главозамайващи скорости, бавно и със скърцане, също сякаш заслепени от слънцето, с което не бяха свикнали, се тътреха по известна на монасите пряка посока, но преди да стигнем до бетонния улей, потъващ отново в земята, зърнах между арките на виадукта малка златистозелена постройка; казах си, че трябва да е бензиностанция. Пред нея имаше плоско като голяма хлебарка превозно средство, очевидно приспособено за големи скорости; постройката нямаше прозорци, само полупрозрачни стени, през които слънцето минаваше като през витраж; когато цялата ни провлечена колона се приближи на шейсетина крачки, чух отвътре стонове и хрипове тъй ужасяващи, че чак косата ми настръхна. Гласът, явно човешки, ту хъркаше, ту охкаше. Нямах никакви съмнения, че чувам виковете на изтезаван, може би дори умъртвяван, и погледнах спътниците си, те обаче не обръщаха никакво внимание на тези крясъци на клетника.
Исках да ги призова да се притечем на помощ, но явно бях останал без глас от потреса, че участта на един изтезаван човек може да им е чак дотам безразлична, затуй скочих от желязното четириного и търтих напред, без да ги чакам. Преди да стигна до постройката, се чу сякаш последен къс и хриплив крясък и настъпи тишина. Постройката беше павилион с олекотени форми, врата не се виждаше, обиколих го, тичайки, но напразно и спрях като гръмнат пред стена от лазурна стъклоподобна маса, достатъчно прозрачна, че да надникна вътре. Върху окървавена маса лежеше голо същество, наоколо му апарати впиваха лъскави тръбички или щипци във вече мъртвото тяло, толкова сгърчено в агонията си, че не можех да различа ръцете от краката му. Не виждах и главата или каквото имаше там вместо нея, беше затворена в тежък метален похлупак със стърчащи бодли. Трупът вече не кървеше от многобройните си рани, сърцето му беше спряло. Под краката ми пареше нажеженият от слънцето пясък, в ушите ми още ехтеше непоносимият вик на този дихтонец, стоях потресен от отвратителната, страшна, непонятна сцена, защото трупът беше сам — както можах да видя във всички ъгли на тази зала за механични мъчения; по-скоро усетих, отколкото чух да се доближава закачулена фигура и, видял с крайчеца на окото си, че това е игуменът, попитах прегракнало:
— Какво е това? Кой го е убил? Защо?
Той стоеше до мен досущ статуя и онемях от съзнанието, че това наистина е желязна статуя; в подземието маскираните монаси с островърхи качулки не изглеждаха толкова страшно чужди, както тук, в слънчевия блясък, сред бялата геометрия на пътищата, на чистия фон на хоризонта; трупът в металните примки зад стената ми се видя единственият близък, докато стоях там сам-самин сред студените логични машини, негодни за нищо друго, освен за абстрактни размишления. Изпитах желание, нещо дори граничещо с решение да си тръгна без и една дума, без да се сбогувам дори с поглед, защото помежду ни изведнъж беше зейнала непреодолима пропаст. Но продължих да стоя до игумена, който мълчеше, сякаш очакваше нещо.
В залата, залята с лазурна светлина, процеждаща се като през филтри през стъклото на покрива и стените, нещо помръдна. Блестящите пипала на апаратите над трупа се раздвижиха. Внимателно изправяха крайниците на нещастника, поливаха раните му с прозрачна като вода течност, която обаче вдигаше пара и отмиваше кръвта, и той вече лежеше изпънат, досущ приготвен за вечен покой, но пък проблеснаха остриетата и през ума ми мина, че може би ще го аутопсират; и макар че беше мъртъв, ми се прииска да нахлуя вътре и да го защитя от нарязването, ала игуменът положи на рамото ми желязна ръка и аз не помръднах.