Тайния дневник на Източната перла

Понякога, след като бяхме правили любов, Джак ме притискаше силно, чак дъхът ми спираше. Тогава на повърхността изплуваха старите ми страхове и се чувствах задушена, хваната в капан. Ако започнех да се дърпам, той ме притискаше още по-силно и ми повтаряше, че от любов не се умира. Знаех го, но имах чувство го, че се опитва да убеди себе си.

Не исках Джак да ме чувства като своя собственост, но и през ум не ми минаваше да му изневеря с друг мъж. Той не беше като Танака и можеше никога да не ми прости. Понякога ми се случваше да изпитам желание към друг мъж, но всичко приключваше до тук.

Бях с Джак и се радвах да бъда с него, харесвах себе си такава, каквато бях през онези дни в Шанхай, и дори повярвах, че доброто у мен не е безвъзвратно изгубено. Странно, че Джак имаше повече мрачни дни — дни, в които прекаляваше с пиенето и пушеше твърде много. Веднъж дори взе опиум заедно с мен, но каза, че не би пробвал пак. Не за друго, а защото се бил почувствал твърде добре и знаел, че ако не внимава, можело да му хареса. Мисля, че познаваше природата си и знаеше, че лесно би могъл да се пристрасти към нещо.

Някак неусетно всеки от нас успя да промени другия, докато се превърнахме в две части от едно цяло. Джак ме харесваше облечена в по-женствени дрехи и аз се отказах от бричовете и ботушите, но запазих косата си къса — пак заради него. Спрях дори да си слагам червило — той твърдеше, че устните ми са меки и естествено розови като ягода и не бивало да ги скривам.

Може би Джак ме изпробваше — доколко съм склонна да се вслушам в съветите му, с тайната надежда, че рано или късно ще успее да ми повлияе и по най-важния според него въпрос, по който мненията ни се разминаваха — отношението ни към Япония. Колкото до мен, и да съм имала желание да променя Джак по един или друг начин, то е било съвършено несъзнателно. Харесвах го такъв, какъвто беше — с ореола от тъмна коса, който разпознавах мигновено, дори да влезех в пълна с хора стая. Обичах мириса на кожата му, ръцете му с едри, почти квадратни длани, а бледата кожа и сивите очи, така различни от тези на японските мъже, разпалваха у мен неудържимо желание. Допадаше ми и чувството му за хумор, изобщо — гордеех се да бъда с този мъж. Но той имаше и тъмна, непозната за мен страна — тя го караше да заключва чекмеджетата си и да бърза да запечата писмата си. Тази негова тайнственост ме измъчваше — особено след като самата аз му бях разкрила сърцето си.

И все пак в крайна сметка като че ли аз промених Джак повече, отколкото той успя да промени мен. Дотогава той се беше страхувал от обвързване и неведнъж се беше отървавал с бягство. Докато в нашата връзка точно той не можеше да си представи един ден да бъдем разделени, искаше ме само за себе си и знаех, че никога не би си тръгнал от мен по своя воля. Не бях сигурна, че можех да кажа същото и за себе си.

Бях изненадана колко бързо хората в Шанхай приеха връзката ми с Джак. Новият ми началник майор Муто беше един от малцината, които гледаха на нея неодобрително. Дълбоко възмутен от близостта ми със западен журналист, той заяви, че е докладвал за поведението ми където трябва. Знаех, че е писал и на Танака в Монголия, тъй като открих черновата на писмото в кошчето за боклук на секретарката му.