Тайния дневник на Източната перла

Генерал Тада беше интересен мъж, който често се усмихваше — нещо нетипично за японските мъже. Оредяващата му коса беше стоманеносива, а краката му и мускулестото тяло издаваха страстния ездач. Усетих, че миришеше на същия одеколон, който използваше и Пу И, и се запитах дали императорът не му е направил подарък. Беше гладко избръснат, с квадратна челюст и дълбоко разположени очи. Скоро свикнах с навика му да си подръпва веждите и да те фиксира с поглед, което беше доста смущаващо за повечето хора, но не и за мен.

Тада ми каза, че много е слушал за мен от Дойхара, който бил повишен в чин генерал-майор и жънел големи успехи в Монголия в компанията на принц Те. Дойхара ме наричал „азиатската Катерина Велика“, което приех като комплимент.

— Радвам се да се запозная с теб, принцесо. Знам, че освен изключителна красавица си и войник за пример. Впечатлен съм от всичко, което си постигнала в Тяндзин и в Шанхай. Надявам се някой ден да ми разкажеш по-подробно за делата си.

После той се сбогува с мен, като удари чинно токове и се поклони без следа от раболепие, но толкова ниско, че едва не допря чело във върховете на ботушите ми.

— Бих искал да знаете, принцесо, колко ценя всичко китайско — каза. — Срещата с вас за пореден път ме убеди в това.

За пръв път не ме подразни, че японец намекваше за китайското ми потекло. В Тада имаше нещо обезоръжаващо — той говореше прямо, но човек не усещаше в думите му нищо оскърбително.

Той ме остави в компанията на един японец, когото ми представи като дворцовия шамбелан — човекът, който отговаряше за останалия персонал и за разходите на домакинството. Той щеше да ме разведе из двореца, който по думите на Тада познавал като петте си пръста. С плоското си лице и малки очички шамбеланът не ми направи особено приятно впечатление — изглеждаше стиснат и неискрен.

Манджурската резиденция на Пу И определено не ми хареса. Тя се помещаваше в сградата на бившето данъчно управление и имаше по-скоро вид на учреждение, отколкото на дворец. И все пак беше по-внушителна и по-подходяща за един император от занемарената и мрачна Тиха градина в Тяндзин.

В резиденцията се влизаше през някоя от четирите порти от ковано желязо. Във всеки от четирите ъгъла на сградата имаше кули бойници. Във вътрешния двор липсваше каквато и да било зеленина, но от двете страни на главния вход стояха две огромни теракотени саксии, по-високи от стражата. Дворецът се състоеше от две паралелно разположени дълги сгради с наклонени по китайски образец покриви. Двете ниски постройки с масивни тухлени стени бяха свързани като с пъпна връв посредством широк коридор, облицован с червена коприна и застлан с пурпурна пътека. В първата сграда имаше обширна приемна с огромна, отрупана с документи и най-различни книжа маса. Повечето от тях носеха императорския печат на Пу И. Стените бяха с дървена ламперия, а вратите бяха резбовани с фигури на лъвове и дракони. На приземния етаж имаше множество малки стаички, превърнати в кабинети, където работеха десетки японци — секретарки и младши офицери, очевидно натоварени със задачата да помагат на Пу И. В действителност от тях се очакваше да следят императора и да не го изпускат от очи. Те непрекъснато слухтяха и бяха готови да възпроизведат пред началството си всеки от разговорите му, включително и най-поверителните. Въпреки че самата аз работех за тайните служби, намирах поведението им за крайно унизително и отблъскващо.