Тайния дневник на Източната перла

Заместникът на Танака майор Муто беше човек, който водеше строга сметка за всяка йена и никак не одобряваше дълговете и влизането в преразход. Също така мисля, че не одобряваше и китайската ми кръв и макар да се обръщаше към мен с почтителното „принцесо“, усещах, че се опитваше да ме постави на мястото ми. Той следеше зорко разходите ми, като обявяваше немалко от тях за ненужни разхищения и твърдеше, че Япония не може да си позволи да плаща за моята екстравагантност. Очевидно не споделяше виждането на Танака за стандарта на един шпионин.

Муто беше с десетина години по-възрастен от Танака. Беше женен и имаше осем дъщери, но нито един син, което явно го комплексираше. Беше груб с по-низшите по чин и угоднически вежлив в присъствието на по-висшестоящи. Стана ми неприятен още от пръв поглед и гледах да го виждам колкото може по-рядко. Ходех до офиса му веднъж — два пъти седмично, да му предавам информацията, получена от Майката, както и тази, до която се бях добрала благодарение на личните си контакти. Това го устройваше напълно, тъй като той също не изпитваше нужда да ме вижда по-често. Присъствието ми го напрягаше — той не знаеше как да се държи с жена, която има аристократична кръв и в същото време — военен чин.

Танака ми пишеше, че му липсвам, но работи за каузата на Япония и е удовлетворен, че усилията му дават резултат. Знаех, че жадува да се върне в Япония триумфално и вярвах, че ще осъществи мечтата си. Но не той беше в мислите ми, а Джак Стоун. Въпреки че не го бях виждала след онази наша среща, знаех от Лоурън Броуди, че още е в Шанхай.

Една вечер, когато дъждът сякаш беше натежал от прах, отидох до пощата и успях уж случайно да се срещна с Джак. Той не изглеждаше особено очарован да ме види, но по някое време прекъсна възцарилата се неловка тишина между нас, като ме покани на вечеря, в случай, разбира се, че нямах други планове. Естествено, че незабавно приех поканата. Вдъхнах мириса му на боров сапун и уиски, сякаш бях удавник, който най-после си поема глътка въздух. Изчаках го да изпрати доклада си. Чувствах се странно смутена, нещо съвсем нетипично за мен. После взехме рикша до един не особено популярен японски ресторант на север от извора Суджуо, в квартал, познат като Малкото Токио. Джак ми каза, че харесва вкуса на прясната сурова риба, както и факта, че мястото не е популярно сред западните туристи. Обикновено идвал да хапне тук сам — допадал му простичкият, максимално изчистен интериор. Никога досега не бил почувствал нужда да доведе някого за компания. Приех това като комплимент, на който се зарадвах искрено. Къде беше изчезнал обичайният ми скептицизъм? Връзката ни беше едва в началото си, но усетих благотворното й влияние върху себе си — с този мъж не чувствах нужда да съм предпазлива, свалих гарда и си позволих да бъда самата себе си.