Тайния дневник на Източната перла

Преди години, когато изгубих Ямага, в отчаянието си се бях заклела никога вече да не се домогвам до щастието, но сега в обятията на Джак, когато потта ни се смесваше в жарките следобеди и споменът за него се просмукваше във всички пори на тялото ми, осъзнавах, че бях намерила щастието. Бях го срещнала още преди няколко месеца, но сега вече можех да го нарека с истинско го му име.

И точно тогава по някакво злощастно съвпадение Джак беше повикан в Ню Йорк, а на мен Дойхара ми постави задачата да замина при Уан Дзюн в Манджурия, за да я „утеша“. Тя се чувствала много самотна и страдала от липсата на „подходяща“ компания, обясни ми Дойхара с подигравателна нотка в гласа. „Нейно величество“ не си давала сметка, че обижда японците от обкръжението на императорската двойка, натоварени със задачата да бъдат денонощно около тях. И така, трябваше да остана в дома на императора до второ нареждане. Надявах се да отсъствам от Шанхай не повече от месец-два.

Не исках да се разделям с Джак — това щеше да бъде мъчително и за двама ни, но той трябваше да отпътува за Америка, а аз щях да замина за Манджурия — дългът ме зовеше. Ако Джак наистина искаше да бъдем заедно, щеше да ме изчака да се върна. Казах му, че ме изпращат на важна мисия и че страната ми има нужда от мен. Това беше самата истина — дори Танака ми писа, като използваше думи като „чест“ и „дълг“, за да ми припомни кому дължа вярност. Дори да беше чул за Джак, той изобщо не го споменаваше в писмото си.

Както и очаквах, Джак направо побесня, като чу, че изобщо обмислям възможността да замина. Беше готов да направи всичко по силите си, за да ме спре. Обладаваше ме, разкъсван от страст и ярост, сякаш вярваше, че това е по-силно от всяко убеждение. Опитах се да му обясня, че служа на страната си и че имам мисия, която трябва да изпълня, но той отказваше да чуе подобни доводи. Най-после в отчаянието си прибягнах до стария изпитан метод с хитруването и му казах, че ако ще приключвам с Япония веднъж завинаги, то нека поне да го направя както трябва. Тази мисия щеше да бъде „лебедовата ми песен“. Наговорих всичко това с ясното съзнание, че не мога да направя онова, което Джак искаше от мен. Не можех да сложа кръст на Япония това би означавало отново да осиротея. Честта и верността към родината бяха закодирани в мен още откакто жадно подслушвах разговорите на Кавашима иззад паравана и посрещах в стаята си Ямага. Те оцеляха след толкова предателства, държаха гръбнака ми изправен, когато всичко около мен се сгромолясваше, и бяха единствената постоянна величина в живота ми.