Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Много си мила! — не спираше да повтаря Жозиан с мокро от сълзи лице, сълзи на радост, на облекчение, сълзи на надежда, че синът й може наистина да е нормален.
Е, не нормално дете като всички други, но нормално като шепата други в същото положение. Деца, които никой не сочи с пръст, но които са обект на хвалебствени статии във вестниците.
— Налага се да свикнеш с мисълта, че детето ти не е изключително.
— Да ти кажа, много е трудно, постоянно съм на тръни. Страх ме е от погледите на хората. Страх ме е да не го разкрият в автобуса, страх ме е да не го отвлекат и да го принудят да програмира компютри, ядрени ракети, химически войни, балистични нападения. Онзи ден в метрото си чертаеше петолиния и си тананикаше, пишейки разни ноти. Една госпожа прошепна на мъжа си, скивай го хлапето, преписва „Малка нощна музика“! Сигурно е даскалка по музика и е разпознала партитурата. Мъжът си изкриви устните, за да не го чуя, но го разбрах, права си… сигурно не е нормално. Побързах да слезем и останалия път изминахме пеша.
— Не си била права! Трябвало е да вдигнеш високо глава и да се изфукаш с него. Точно така е постъпвал бащата на Моцарт! Да не мислиш, че се е срамувал от сина си? Напротив! Показвал го е във всички европейски кралски дворове от четиригодишен!
— Ами… ще трябва да ми даде кураж, щото мен хич ме няма в това отношение!
Тя затвори телефона ободрена и щастлива. Върна се при тенджерите да следи с уверен поглед под оскубаните си вежди как върви готвенето. Младши беше нормален, Младши си беше съвсем нормален, имаше куп приятелчета на другия край на света. Не беше особено лесно да ги покани на следобедна закуска, но затова пък тази мисъл щеше да й действа успокояващо при следващата криза.
— Сега, синко, ще изберем подаръците за гостите — заяви Марсел на излизане от избата, натоварен с пивки вина. — Направих една първа подборка сред накитите, които съм отредил за дамите, а за Englishman Гари съм приготвил хубав часовник.
— Харесвам Гари — заяви Младши, любувайки се на лъснатите си до блясък мокасини, — той е елегантен, красив, но сякаш не го осъзнава. Сигурно всички момичета са луди по него. Има моменти, татко, в които предпочитам да не съм с толкова пъргав ум, а да съм по-докаран на лице. Продавачът на вестници ме нарича Червенокожия и това ме натъжава.
— Гаден пор! — възкликна Марсел. — Как смее! Завижда за слънцето, което грее в косата ти, нищо повече! Няма кьорав косъм на главата си, само жалък мъх някакъв.
— Жозефин, Шърли и Зое също ги обичам. Те са прекрасни и човечни. Само Ортанс ме натъжава. Нарича ме Джуджето и ми се подиграва…
— Още е млада и зелена, животът не я е опърлил достатъчно. Не се вълнувай, синко, скоро ще я спечелиш и нея.
— Тя е красива, високомерна, смела. Олицетворява всички жени с изключение на влюбената жена. В нея няма онази отпуснатост и мекота на любовта, както при мама, когато двамата отивате към стаята и ти я водиш, прегърнал я през кръста. В сведената й глава чувствам надигащата се страст. Студената жена е жена, която още не е любила. Ортанс е от лед, защото никой досега не е разтопил ледената й броня.
— Брей, Младши, да ти се не надява човек, добре я описваш красивата Ортанс!
Младши поруменя и разроши червеникавите си къдрици.
— Проучил съм я, сякаш е военна карта на предстоящо сражение, иска ми се да ме види с други очи, а не да ме удостоява с този студен и учуден поглед. Искам да я смая… но ще бъде трудно, мама ме помоли да се правя на бебе пред гостите на обяда.
Марсел не знаеше какво да отговори. С ръце, пълни с бутилки, разсъждаваше, хапейки устни. Не се тревожеше от факта, че синът му се различава от другите деца, но разбираше притесненията на жена си. Знаеше колко беше чакала това дете, как си го беше представяла, обичала, колко ръководства за гледане на деца беше изчела, съветите, които събираше отвсякъде, диетата, на която се подлагаше, искаше да бъде най-добрата майка на най-красивото бебе. Не бе предвидила, че детето й ще е надарено с блестящия ум на няколко учени мъже.
— Слушаш ли ме, татко мой?
— Да, и съм твърде разтревожен. На коя от двете да се харесаш? На майка ти или на някаква млада кокетка? Коледа е, направи щастлива майка ти, по-нататък ще имаш достатъчно време да смаеш Ортанс.