Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Тя се ядоса и изруга — бе забравила колко яйца е счупила. За суфлето трябваха точно шест, ни повече, ни по-малко.
— Младши! Забранявам ти да ми говориш, докато готвя! В краен случай може да ми четеш някоя детска приказка… нещо, което да ме успокоява, а не да ме разстройва.
— Не се паникьосвай! Преброй черупките, раздели на две полученото число и ще получиш броя на яйцата, слабообразована жено! Колкото до детските приказки, забрави, мозъкът ми се схваща от тях, те изобщо не гъделичкат божественото ми същество… Знай, че се нуждая от този прекрасен гъдел, за да чувствам, че съм жив. Изпитвам глад за знания, мамо! Приказките за децата на моята възраст ме отегчават.
— Аз пък искам тишина и спокойствие, когато съм в кухнята. За мен готвенето е почивка, Младши, не психическо натоварване!
— Мога да ти помогна, ако желаеш, след като лъсна до блясък обувките си.
— Не, Младши. Искам да си имам тайно кътче, което да е само мое. Област, в която съм превъзходна и в която изпитвам удоволствието да действам както си знам. В никакъв случай няма да позволя да влезеш в моите владения. И още нещо: когато гостите пристигнат, нито дума за относителността на времето или за „Характерите“ на Лабрюйер. Спомни си, че ми обеща да се държиш като дете на твоята възраст, когато сме в компанията на чужди хора… разчитам на теб.
— Добре, майко. Ще направя това усилие… само заради теб и за да се насладя на превъзходните ястия, които си приготвила.
— Благодаря ти, любов моя. Измий си ръцете, след като си излъскаш обувките, за да не се отровиш.
— Ще тъгуваш ли?
— Дали ще тъгувам? Ще оплешивея от мъка, рижаво мое мече!
— Обичам те, любима моя мамо.
— И аз те обичам, ти си светлината на живота ми, лястовичката, която носи пролетта…
Младши изпусна обувките, подскочи и лепна пламенна целувка на бузата на Жозиан, която изръмжа от удоволствие и го притисна здраво с две ръце. Последва бясно чуруликане, гукане, писукане, размяна на разлигавени целувки, търкане на носове, бузи, вежди, нежни нашепвания, надпреварвания кой ще измисли най-милото определение в знак на безкрайна обич, ще развихри поетичното си вдъхновение, за да забие най-високо знамето на любовта си. Младши мушна пръстче в гънките на врата на майка си, гъди-гъди, Жозиан се отбраняваше, преструвайки се, че ще изгризка бузката на рижото меченце, забравиха се от глезотии насред купите и черпаците, опиваха се от милувки и измислени любовни думички. Накрая, увъртени един в друг в невъзможен възел, избухнаха в смях, който разтърси стените на апартамента.
— Как са моите тролове? — гръмогласно се осведоми Марсел, дотичвайки в кухнята. — Както си седях на бюрото и преглеждах сметките и тефтерите, усетих как стените се разтрисат. Аха! Аха! Приятно ми е да видя, че се целувате и прегръщате. Днес животът е прекрасен, ще имаме гости! Гости, скъпи и обични. Коледа е, Рождество Христово, смаяните пастири, Дева Мария, Йосиф, кравата, оселът и сламената постеля, припомнете си класиката и запейте химни в прослава на този прекрасен ден…
— Амин! — отвърна Жозиан, освобождавайки се от прегръдката на Младши.
— Ела, сине мой, да изберем какво вино ще пием… време е да се запознаеш отблизо с „божествените бутилки“, както се изразяваше Рабле, реколтите, които си заслужават, лозовите сортове. Да поемеш глътка, да усетиш мекия кадифен вкус на нектара, който се плъзга в гърлото ти, и да опишеш вдъхновено най-тънката подробност, да доловиш най-финия нюанс на неизчерпаемата гама!
— Престани, Марсел! Още е малък за сомелиер!
— Бутилката е цяла наука, Душко. Наука, която се овладява, която изисква време, нос и смирение…
— Само да мина един вълнен парцал на обувките си и съм готов, обожаеми родителю!
Жозиан ги проследи с поглед. Отдалечаваха се по коридора, ръка за ръка, отиваха в хладилната изба, която Марсел беше обзавел в дъното на апартамента. Рижавият гигант вървеше приведен до едно червеникаво мече. Нейните две коледни елхи. Нежни и силни, решителни и меки, сладострастни и хитри. Съвсем различни от всички мъже, които бе познавала. Марсел говореше, разпръсквайки във въздуха прилагателни, Младши подскачаше, повтаряйки, без да спре, още, още, искам още странни, чудати думички. Картина на щастие, което тя не желаеше да бъде поставено под заплаха. Стой надалече — запазен периметър! Почеса се между гърдите — топката пак се беше появила. Тръсна глава да я прогони. Усети миризма на загоряло. Извика: бешамелът! Изруга, грабна дървената лъжица и започна усърдно да бърка, молейки се сосът да не станал кисел, изтривайки с пръст една сълза, една-единствена, готова да капне, разбунила душата й. Запази ги, Господи! Запази ги, иначе ще забия пирон на Кръста! Кръвта затупка в слепоочията й, тя присви очи и повтори, не и тези двамата, не! Чу телефона да звъни, поколеба се, но вдигна.