Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Изръшка всички Шаваловци от указателя. Най-сетне успя да го открие на телефона на госпожа Роже Шавал, майка му. Остана дълбоко учудена.
При майка си. На тези години…
Определи му среща с нетърпящия възражения тон на бивша господарка. Той прие, без да гъкне.
Срещнаха се в църквата „Сент Етиен“. Направи му знак да коленичи до нея и да говори шепнешком.
— Как сте, уважаеми Брюно? Отдавна не сме се виждали. Често си спомням за вас — мърмореше тя, скрила лице в шепи, сякаш се молеше.
— О, госпожо, буквално чезна, вече съм нищо, превърнал съм се в сянка на Брюно Шавал.
И той издума отвратителната дума:
— Безработен съм.
Анриет потръпна от ужас. Бе се подготвила да види ас на борсовите спекулации, golden boy на Уолстрийт, и ето че се оказа пред един свит в черупката си гладен охлюв. Обърна глава да го огледа по-добре. Нищо не беше останало от него, нямаше и следа от предишните напереност, плам, мускули. Беше изпразнен, изцеден. Парцал. Тя успя да сподави отвращението си и приятелски се наклони към тази човешка дрипа.
— Но какво е станало с вас? Вие, буйният жребец, блестящият и безмилостен мъжкар.
— Сега съм само жалка медуза, носена от течението, госпожо. Срещнах Дявола!
Анриет се прекръсти и му нареди да не произнася това име в това светилище.
— Но той не съществува! Всичко това е само в главата ви!
— О, напротив, госпожо, съществува… Носи ефирна рокличка, има две дълги, струговани краченца, тънки китки с прозирна кожа, през която се виждат вените, твърди, щръкнали гърди, език, който току близва устните. Ах, тези устни, госпожо, кървавочервени, с вкус на ванилия и на малини, малко коремче, което се свива и пулсира, и две заоблени, божествени коленца, тя разпали огън в слабините ми. Без дъх останах, докато й се любувах, докато вдишвах уханието й, докато я следях и чаках… Съзерцавах я с луд поглед, като заслепен от сияен, лъчезарен предмет, който ту се отдалечава, ту се приближава и изгаря нещастника, запращайки го право в бездната. Бях обзет от неизказана страст. Превърнах се в гном, жертва на халюцинации, бях изпепелен, мислех само и единствено за едно, извинете ме за грубостта, госпожо, ще ви шокирам, но трябва да разберете докъде бях изпаднал, мислех само за това… да сложа ръка, да докосна с пръсти, с устни месестия, сочния й триъгълник, както когато изцеждаме сока на плод…
Викът на Анриет отекна в църквата. Шавал я погледна, кимайки бавно с глава.
— Разбрахте ли сега? Видяхте ли докъде се простира моето нещастие?
— Но това е невъзможно! Човек не си изгубва ума за… за…
— За възбуждащото до полуда къдраво триъгълниче на една възкисела нимфетка? Да, за съжаление! Защото бях първият проникнал в този влажен калъф, който ме масажираше с умението и енергията на дърта, вряла и кипяла уличница… Тя ме стриваше в тъмната си пещера, мачкаше и сучеше члена ми като лакома, ненаситна уста, всепоглъщаща, всмукваща вендуза, прекъсваше в мига, в който бях готов да издъхна, вторачваше се в мен с огромните си невинни очи, за да провери доколко бях изнемощял и разнебитен от номерата й; в такива моменти я умолявах да спре, подбелил очи, провесил език като онези кучета, които умират от бяс с пламнали вътрешности и подут, отекъл член… Тя ме измерваше със студения си безразличен поглед и пак искаше пари, нова блуза „Прада“, чанта „Вюитон“, а аз, кипнал от страстна възбуда, отговарях задъхано, всичко каквото поискаш, ангел мой, за да поднови вълшебното сноване напред-назад, което търкаше и триеше члена ми, изцеждайки ми удоволствието капка по капка, госпожо, капка по капка, сякаш бяхме в опалена пещ и тя бе единственият извор, пръскащ прохлада, търкаше небрежно секса си в моя, който изнемогваше, но се оставяше да го мачкат, да го работят, и след като го изцедеше докрай, подемаше последната атака, разпъваше ме от наслада и потънал във влажната й, кадифена плът, оставях душата ми да полети…