Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Защото не искаш тя да дойде у нас! Защото е бездомница и те е срам да я приемеш вкъщи!
— Не си прав! Това няма нищо общо с мен. Тя ще си реши. Тя е личност, Александре, свободен човек.
— Ама ако не дойде, ще почувстваш огромно облекчение!
— Забранявам ти да говориш така, Алекс! Чуваш ли, забранявам ти.
— Добре тогава, ако тя не дойде, аз ще остана тук с нея… Няма да я оставя сама навръх Коледа!
— Няма да го направиш! Ще те грабна за врата и ще те прибера насила в къщи. Знаеш ли какво? Не заслужаваш Бека да ти е приятелка. Не си разбрал какъв човек е тя.
Александър млъкна, оскърбен, и двамата зачакаха в пълно мълчание.
Най-сетне вратата на бараката се отвори и Бека застана на прага, понесла многото си найлонови торбички.
— Идвам с вас — каза, — но ще мога ли да си взема и количката? Страхувам се да не изчезне, ако я оставя тук.
Филип сгъваше количката й, когато мобилният му телефон иззвъня. Той го притисна с рамо до ухото си, задържайки количката между краката си. Обаждаше се Доти. Говореше с бясна скорост, ридания накъсваха думите й и Филип не можеше да разбере за какво става въпрос.
— Доти… успокой се. Поеми си дълбоко въздух и ми кажи. Какво е станало?
Долови как тя отдалечава телефона, поема си въздух, след което пак заговори объркано и припряно:
— Отидохме да вечеряме навън с приятелката ми Алисия, тя също беше сама тази вечер, и тя беше в мрачно настроение като мен, защото днес следобед ме уволниха. Готвех се да си тръгвам и си подреждах нещата, за да оставя всичко наред за понеделник, когато дойде началникът и ми каза, принудени сме да направим драстични съкращения и вие си заминавате! Ей така, направо… нито дума повече! Отидохме с Алисия в една кръчма, седнахме на приказка и пихме, без да прекаляваме, честна дума. Някакви двама типове започнаха да ни свалят, ние не им пуснахме, приеха го много лошо и тръгнаха след нас. Алисия си взе такси, защото живее далече, аз тръгнах пеша и на входа пред нас ме спипаха и… не издържам повече! Животът е отвратителен и не искам да стоя сама вкъщи, страх ме е да не се върнат.
— Кажи ми точно какво ти сториха?
— Пребиха ме, сцепиха ми устната и не мога да затворя едното си око! Не издържам повече, Филип! Аз съм свястна жена! На никого не правя лошо и отплатата ми за това е, че ме изхвърлиха от работата и за капак ме пребиха двама жалки, нещастни малоумници…
Тя се разрида още по-сърцераздирателно. Филип я умоляваше да се успокои и трескаво мислеше какво да направи.
— Къде си сега, Доти?
— Върнах се в кръчмата, не искам да стоя сама… прекалено съм наплашена. Пък и това не е най-подходящият начин да празнувам Коледа!
Гласът й пресекна и тя отново извика, че не издържала вече.
— Добре, стой там и не мърдай — каза Филип. — Идвам.
— О, благодаря! Много си мил… Чакам те вътре, ужасно ме е страх да изляза навън, дори само до тротоара…
Филип дълго се суети с инвалидната количка, прищипа си пръста на две пружини, изруга, ядоса се, но накрая затвори багажника, въздишайки с облекчение. Вероятно старата дама не я е сгъвала често ужасната количка!
В един часа през нощта най-сетне спря пред къщи. Паркира между две купчини сняг. Първа от колата излезе Ани, опипвайки с крак къде да стъпи, за да не се подхлъзне, позадрямала, но и притеснена от мисълта за реорганизациите в домашния ред, за леглата, които трябва да приготви, къде ще спи госпожица Доти, господин Филип? При мен, Ани, няма да е за пръв път!
— В колко часа ще пристигнат гостите? — попита Младши, докато мажеше с черна боя новите мокасини, които получи подарък за Коледа в луксозна кутия.
Най-после имаше подходящи обувки за елегантните си дрехи. Писнало му беше от маратонките с лепенки. Прекалено се набиваха на очи. Беше зърнал мокасините на витрината на един магазин, докато се връщаше с майка си от парка. Магазин за детски стоки: „Шест стъпки, три инча“. Бяха изложени на витрината. Имаше ги в най-разнообразни цветове. Цената им беше съвсем прилична — петдесет и две евро. Протегна ръка към тях с думите, ето какво искам за Коледа, обувки, от които да не се срамувам… Жозиан забави крачка, огледа ги обстойно и отвърна, ще си помисля. Кой цвят предпочиташ, добави все пак майка му. За малко да отговори: всичките, но се въздържа. Познаваше майка си, нейната пестеливост, принципите, в духа на които се стремеше да го възпитава, и реши да се придържа към класиката — черни. Тя кимна. Забута отново количката и Младши доволен се сгуши в пухенката си. Работата е опечена, реши той.