Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— На всичко отгоре се осмелявате да говорите за душа! Вие, Шавал, сте истински безбожник!
— Госпожо, тя подлагаше на мъчения душата ми! Мога да ви уверя — прошепна той, премествайки тежестта на тялото си от дясното на лявото си коляно върху молитвеното столче, на което се бе отпуснал. — Тази хлапачка, по онова време тя нямаше още шестнайсет години, ме запращаше в небесата със своя тесен и стегнат орган, аз се реех в компанията на ангелите и архангелите. Бях озарен от блаженство, преситен от сладострастие, хвърчах, светът беше мой, разтичах се от удоволствие и когато свършвах в нея, тя ме изстрелваше директно в рая! В следващия миг… в следващия миг… бях отново най-обикновен простосмъртен. Внезапно се събуждах в калните си ботуши, ближейки отдалечаващото се небе, а задоволената хлапачка протягаше ръка, за да не забравя да й връча извоюваната в сражението плячка. Ако случайно забравех нещо, чифт балеринки или чантичка, се държеше хладно и отказваше да се видим, докато не положа трофеите в краката й… И допълнително ме глобяваше с по някоя и друга луксозна вещ за това, че съм я накарал да чака.
— Ужас! Това момиче е долна развратница. И двамата ще горите в ада!
— О, не, госпожо, беше неописуемо щастие… Порастваха ми криле, бях най-щастливият мъж на света, но блаженството ми, за съжаление, беше ефимерно! Когато се втвърдявах и молех за разрешение за влизане, тя цъкаше непреклонно с езиче, измерваше ме подигравателно със студен поглед и отвръщаше, а аз какво ще получа в замяна?, без да спира да си лакира ноктите или да рисува с четчицата фина сива линия покрай ясните си очи. Беше ненаситна. Нещата стигнаха дотам, че започнах да пренебрегвам работата си, да измислям разни шашми и комбини. Започнах да залагам на конните надбягвания, играех на тото, посещавах казината и понеже не печелех, бръкнах в касата на предприятието. Правех шмекерии с чековете. Отначало за дребни суми, после за все по-големи… и така си строших врата, паднах. Много ниско, след като не само изгубих чудесната си работа, но вече не мога да получа никаква препоръка… Професионалната ми биография е под всякаква критика, става само за канализацията.
— Я ми кажете, нещастни грешнико, надявам се, че престанахте да се виждате с тази Далила?
— Да. Но не по мое желание. Щях да пълзя на лакти, ако ме бе помолила!
Той сведе глава, жалък и смазан.
— Тя се умори. Твърдеше, че плътската любов била много надценена… Че повече не й било забавно. Че било все едно и също, напред-назад, че се отегчавала. Аз бях послужил за бойното й кръщение. Беше проверила, че всичко е наред. Беше поставила нашата история в графата „Лабораторен опит“. Изхвърли ме под претекст, че съм бил станал „лепка“. Единствената дума, която повтаряше, извисявайки тон: „лепка“. Трябва да уточня, че беше много малка… Претрепвах се да й обещавам хиляди неща, обира на века, бягство във Венецуела, диаманти, изумруди, частен реактивен самолет, хасиенда, купища неща от „Прада“… Двамата на брега на тюркоазено синьо море, където ни обслужват момчета с по една препаска на кръста…
Анриет сви рамене.
— Колко банално!
— Точно това бяха нейните думи — отвърна Шавал, свеждайки глава, сякаш се прекланяше пред спомена за злочестината си. — Каза ми, че имала къде по-интересни планове. Добре се била позабавлявала, научила как може да размаже от удоволствие един мъж, набавила си гардероб и отсега нататък щяла да запретне ръкави! Искала да успее сама, „без жалкия израстък, наречен пенис“…