Тайната история

— Кога?

— Рано тази сутрин.

И двамата замълчахме.

— Съжалявам — каза после Чарлс, поглеждайки встрани.

— За какво съжаляваш?

— Съжалявам, че ти е казал. Съжалявам за всичко. Камила е много разстроена.

Изглеждаше доста спокоен — уморен, но спокоен, а умните му очи срещнаха моите с тъжна и тиха искреност. Изведнъж се почувствах ужасно разстроен. Обичах Франсис и Хенри, но не можех да си помисля, че нещо може да се случи на близнаците. Изпитах силна болка, когато се сетих колко мили са били винаги, колко сладка бе Камила през онези първи странни седмици, как Чарлс винаги си намираше повод да се отбие в стаята ми, или се обръщаше към мен в тълпата с една спокойна дързост, която показваше, че с него сме добри приятели и която стопляше сърцето ми. Спомних си за разходките, пътешествията с колата и вечерите в дома им, за писмата им, на които често не отговарях, но които редовно пристигаха през дългите зимни месеци.

Някъде над себе си дочух писъците и стенанията на водопроводните тръби. Спогледахме се.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попитах. Това сякаш бе единственият въпрос, който бях задал на всекиго през изминалите двадесет и четири часа, но никой не ми бе дал задоволителен отговор.

Той сви рамене или по-скоро повдигна по своя смешен начин едното си рамо — двамата със сестра му имаха този навик.

— Нямам представа — отвърна уморено. — Трябва да вървим.

Хенри и Франсис бяха в кабинета на Джулиан, когато стигнахме там. Франсис не беше завършил съчинението. Трескаво пишеше втората страница с посинели от мастило пръсти, а Хенри проверяваше първата, като тук-там означаваше с писалката си ударения и придихания.

Не вдигна глава.

— Здравейте, бихте ли затворили вратата?

Чарлс я ритна с крак.

— Лоши новини — каза той.

— Много лоши?

— Финансово, да.

Без да спира работа Франсис изруга тихо и бързо под нос. Хенри отривисто постави няколко последни знака и после развя листа, за да засъхне мастилото.

— Добре, за Бога! — каза той меко. — Надявам се, че може да почакат. Не искам да мисля за това по време на часа. Франсис, какво става с последната страница?

— Дай ми минута — измъчено отвърна Франсис, а думите му се влачеха след забързаното дращене на химикалката му.

Хенри застана зад стола му, надвеси се над рамото му и започна да проверява горната част от последната страница. Беше се облегнал с лакът на масата.

— Камила с него ли е? — попита той.

— Да. Глади му противната, стара риза.

— Хммм — посочи Хенри нещо с върха на писалката си. — Франсис, тук трябва да използваш желателно, а не подчинително наклонение.

Франсис, който почти бе завършил страницата, се пресегна и го поправи.

— И този лабиал е „пи“, а не „капа“.

Бъни закъсня и беше в отвратително настроение.