Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Какъв ужас! — изплака госпожа Сесил.
Корин продължаваше да хапе долната си устна.
— Горката Изабел. Трябва веднага да отида при нея.
Валеше. Беше типичен немски дъжд, тежко падащи капки, като завеса, която за минути прониква дори под чадърите. По някакъв начин това време действаше утешително на Изабел, някак беше в унисон с тъмните шлифери и чадърите, които носеха хората — слънчевото време не би подхождало в случая. Пред малкия гробищен параклис се беше образувала голяма локва, пътищата бяха съвсем разкашкани.
„Хвани ме за ръка и ме води — пееше хорът — до блажения ми край и вечността.“
Блаженият ми край — краят на леля Полет далеч не беше блажен. По-скоро окаян.
— Жесток — беше казал чичо Лудвиг. — Нечовешки. — Но минало бързо, а от други бил чувал, че им е трябвало много по-дълго време да се преборят с този ужас.
— А аз не знаех нищо — отвърна Изабел. — Никога няма да си го простя.
Хорът беше спрял да пее. Чичо Лудвиг я хвана за ръка и заедно тръгнаха след ковчега, носен от четирима мъже. Последваха ги всички облечени в черно хора, които досега ридаеха в параклиса или гледаха втренчено Изабел и чичо й с онази почти непоносима смесица от любопитство и съжаление. Прескачаха голямата локва и се присъединяваха към процесията на черните чадъри.
Дори чичо Лудвиг имаше такъв. Държеше го над главите им, докато гледаше невиждащо ковчега отпред. Той беше окичен с ралица и флокс — любимите цветя на леля Полет.
— Знаех, че ще се почувстваш така — рече чичо Лудвиг. — Казах й го. Ако сега отпратиш Изабел, после тя ще се почувства още по-нещастна, това й казах. Но тя реши, че ще я разбереш.
— Не — изхлипа Изабел. — Никога!
Леля Полет знаела от самото начало, че има разсейки в цялото тяло и че в черния дроб са по-опасни, отколкото първоначалният рак, отстранен от гърдата. В началото имало надежди, че с химиотерапията още може да се постигне нещо, но нито туморите в дроба, нито тези в мозъка се повлияли от нея.
„Безнадеждно“, гласяла диагнозата на лекарите след първата фаза на лечението.
— Това означава, че когато бяхме на остров Рюген, вече сте знаели? — Изабел ужасено закри лицето с ръце.
— Да. — Чичо й кимаше съкрушено. — Исках да ти каже, но тя упорито държеше на своето. Държеше непременно да се върнеш във Франция. „Стига ми и това, че ти ме гледаш как умирам, каза тя. Не бива и Изабел да го преживява.“
— Но не е трябвало да го прави — хлипаше Изабел. — Не е трябвало да ме лъже.
— И аз така мисля — съгласи се чичо Лудвиг. — Щях да ти кажа, но й обещах да не го правя. Нали знаеш колко твърдоглава беше.
Изабел кимна, давейки се, после дълго плака, кротко и безутешно.
— Аз ви изоставих. Вие сте имали нужда от мен.
— Аз да, детето ми, но за леля ти така беше по-добре. Тя нямаше да понесе да я гледат още хора, нямаше да понесе да те гледа как страдаш. Опитай се да я разбереш.
— Никога — каза Изабел, но вече не звучеше толкова отчаяно.
Леля Полет й беше написала писмо, което тя беше в състояние да прочете едва на следващата сутрин.
„Луи казва, че ще ми се сърдиш, задето те отпратих, но аз знам, че ще ми простиш. Ти винаги си била най-важното нещо в живота ми от мига, в който дойде у нас като малко къдрокосо човече с големи очи, толкова ранимо и така нуждаещо се от обич. Просто нямаше да понеса да те гледам край смъртното си легло. Аз съм толкова щастлива, че си добре, ангелчето ми. Че намери във Франция мъж, който те обича, намери дом и семейство. Когато се роди детето ти, ще разбереш колко много те обичам, независимо че не си мое дете, а на любимата ми сестра. Ще ви липсвам на двама ви с Луи. Но съм твърдо убедена, че и двамата сте зрели и разумни хора и ще се научите да живеете и без мен. Всеки ден е ценен, миличка, всеки ден, така че гледай да не го пропиляваш.“
В една ваза до отворения гроб имаше петдесет рози с дълги дръжки. Всеки, който минаваше покрай гроба, трябваше да вземе една и да я хвърли върху ковчега, току-що нежно спуснат в гроба.
Изабел беше веднага след чичо Лудвиг в редицата. Тя хвърли лавандуловото клонче, което през цялото време държеше в ръката си. Беше го откъснала в „Ринкинкин“ същата сутрин, когато й се обадиха. Вкъщи беше само Ермелин, когато тя затвори телефона и в ужаса си говореше само на немски.