Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
— Чудя се дали й харесва, Бревърт. Дали наистина е щастлива с този ужасен дребосък?
— Е, тя получи каквото искаше, нали? А това е нещо.
Олив въздъхна дълбоко.
— О, тя е така прекрасна… — изплака тя — така прекрасна! Винаги ме е карала да се вълнувам, дори когато съм й била най-сърдита.
Всичко е толкова глупаво — каза Бревърт.
— Сигурно е така — изрекоха устните на Олив, но сърцето й, окрилено от безпомощно преклонение, се намираше на километър разстояние и следваше братовчедка й през дворцовия портал.
Последната южна красавица
I
След пищния театрален начин, по който Атланта ни показа очарованието на Юга, всички подценявахме Тарлтън. Тук беше малко по-горещо от местата, през които бяхме минали — десетина новобранци припаднаха първия ден на джорджийското слънце, — а когато човек видеше стадата крави, подкарвани с викове по главната улица от цветнокожи пастири, изпадаше в транс сред тази ослепителна жега и трябваше да размърда ръка или крак, за да се убеди, че е жив.
Тъй че аз си стоях в лагера и оставях лейтенант Уорън да ми разказва за момичетата. Това се случи преди петнайсет години и не си спомням как се чувствах, но дните се нижеха един след друг по-добре, отколкото сега, а аз усещах празнота в сърцето си, защото далече на Север онази, чиято легенда бях обичал в продължение на три години, се омъжваше. Бях видял съобщенията и снимките във вестниците. Беше „романтична сватба във военно време“ — много богата и тъжна. Виждах живо тъмния блясък на небето, под което се провеждаше тържеството, и като всеки млад сноб бях изпълнен повече със завист, отколкото с тъга.
Веднъж слязох в Тарлтън да се подстрижа и случайно срещнах един симпатичен мой познат на име Бил Ноулс, с когото бяхме учили заедно в Харвард Бе постъпил в едно отделение на Националната гвардия, което е било преди нас на лагер; в последния момент се бе прехвърлил в авиацията и беше останал тук.
— Радвам се, че те срещам, Анди — каза той с неочаквана сериозност. — Ще ти предам цялата си информация, преди да замина за Тексас. Знаеш ли тук има само три момичета…
Бях заинтригуван — в това, че момичетата бяха три, имаше нещо тайнствено.
— … и ето тук е едната от тях.
Намирахме се пред една дрогерия; той ме вкара вътре и ме представи на една дама, която веднага не ми хареса.
— Другите две са Ейли Калхун и Сал и Карол Хапър.
От начина, по който произнесе името й, предположих, че се интересува от Ейли Калхун. Тревожеше се за това какво щяла да прави, докато него го няма — искаше тя да прекарва времето си тихо и скучно.
Сега, на тази възраст, изобщо не се колебая да си призная, че името на Ейли Калхун — това прелестно име — изпълни въображението ми със съвсем некавалерски представи. На двайсет и три години понятието „монополизирана красота“ не съществува; макар че ако Бил ме бе помолил, аз несъмнено щях да се закълна с цялата си искреност да се грижа за нея като за сестра. Но той не ме помоли — просто се вайкаше, че трябва да тръгва за фронта. Три дни по-късно ми се обади по телефона и ми съобщи, че на следващия ден заминава и че щял да ме заведе същата вечер у нея.
Срещнахме се в хотела и тръгнахме през града в горещия здрач, изпълнен с ухание на цветя. Четирите бели колони на къщата на семейство Калхун бяха обърнати към улицата, а зад тях верандата беше тъмна като пещера с висящи увивни растения.
Когато тръгнахме по пътеката, от предната врата изскочи едно момиче в бяла рокля и извика:
— Ужасно съжалявам, че се забавих! — Но като ни видя, добави: — Но на мен ми се стори, че ви чух да идвате преди десет минути…
Тя млъкна, когато изскърца стол и един друг мъж, авиатор от лагера „Хари Ли“, се показа от мрака на верандата.
— А! Канби! — извика тя. — Как си?
Той и Бил Ноулс мълчаха напрегнато като явни врагове.
— Канби, искам да ти пошепна нещо, скъпи — каза тя след секунда. — Извини ни, Бил.
Те се оттеглиха встрани. След малко лейтенант Канби, доста ядосан, каза със сърдит глас:
— Тогава нека бъде четвъртък, но да е сигурно.
След като ни кимна едва, той се отдалечи по пътеката, а шпорите му, с които вероятно смушкваше самолета си, проблеснаха на светлината от лампите.