Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Касим крадешком се огледа – в кабината на камиона нямаше никой, наблизо – също. Залитайки като напушен, понеже нали за правоверен няма как да кажеш „като пиян“, Касим силно хлопна вратата на колата, забравил изобщо, че вътре са оставени на видно място малката чантичка с пари и документи, плеър, скъп чадър.
Като се шмугна във вътрешното дворче, цялото препречено от прострени на въжетата чаршафи, Касим, лавирайки между мокрото пране, го прекоси и излезе на съседната уличка. Трябва да избере място, от което по никакъв начин да не се вижда колата му. Че, току-виж, някой й запомнил номера.
Все пак напразно не се погрижи да прибере нещата си. В интерес на истината, изобщо пет пари не дава за тях. Но ако някой крадец разбие колата, ще е странно той да не се оплаче. А ако се оплаче, ще възникне логичният въпрос: и къде е станало това? А той със сигурност няма работа тук, в Маре. Може да се навържат нежелани факти. Дали да не се върне, че да не стане някоя беля?
Хайде сега, по дяволите, бива ли така да се плаши едва ли не от собствената си сянка?
Касим решително се огледа наоколо. Вниманието му бе привлечено от малко магазинче, каквито се срещат често в подобни бедни квартали: полубакалия, полуаптека, дребни домакински стоки. Тъкмо това му трябваше.
Както можеше да се очаква, в магазинчето завари само стопанката, огромна дебелана с черна паранджа, която съсредоточено броеше върху щанда опаковки с ученически флумастери.
— Моля да ме извините, ханъм*! – Той заговори на турски, в такива квартали не разбират дори лингва франка, а на арабски само се молят. – Повреди ми се мобилният. Дали мога да ползвам телефона ви?
[* Госпожа (тур.); Ханъм е традиционно обръщение към омъжена жена, характерно за общност с патриархално съзнание. На турски едва във времената на Ататюрк се изобретява дума, аналогична на нашата госпожа – ханъм-ефенди, съкратено до хамфенди. – Б.ред.]
За по-голяма нагледност той извади от джоба си своя изключен джиесем, повъртя го в ръцете си, като се мръщеше недоволно.
Стопанката се засуети, едновременно поласкана от възможността да услужи на високопоставения красив офицер, но и разочарована, че той не се кани да купува нищо. Скоро тя излезе от вътрешното помещение с телефон в ръка.
Не му се наложи да чака дълго, някакви си десет сигнала „свободно“. Това не притесни кой знае колко Касим, нали от другата страна на жицата, както той си спомняше със сигурност, се намираше почти същото магазинче, просмукано от сложни миризми – смесица, прекалено наситена за тясното помещение. А тук, около него, се долавяше и аромат на канела, карамфил, чубрица, и гуменият мирис на евтин прах за пране, и отвратителната миризма на счупена случайно ампула с нишадър, и ухание на кафейни зърна, надпреварващи се със сладникавия, натрапчив одеколон, и просто миризма на застояла прах. На Касим му се струваше, че неговото обоняние долавя всичко, което витаеше не само около него, но и от другата страна на слушалката.
— Ало? – старческият глас прозвуча неочаквано силно.
Можеше преспокойно да говори на френски, няма кой да го разбере. А и никой не би посмял да се пита на какъв език следва да говори един офицер от вътрешни войски. Телефоните на гетата не се подслушват, за това също нямаше защо да се безпокои. Никой не се интересува какво мисли добичето, което рано или късно ще бъде заклано. Виж, телефоните на държавните служители са съвсем друго нещо.
— Моля да ме извините, мосю, безпокои ви познат на вашия съсед отгоре, мосю Антоан Тибо. Дали ще сте така любезен да го повикате?
— Да. – Чу се как по скърцащата стълба се заизкачваха несигурни, провлачени стъпки.
Очакването се проточи дълго, много дълго и на Касим му се струваше, че е достатъчно само да отиде в съседната стаичка – и ще озове в онова, другото магазинче. Май че му се искаше да стане така, да говориш по телефон е някак по-трудно.
— Тибо е на телефона.
Касим не можа да реагира веднага.
— Ало?
— … Антоан… – устата му изведнъж пресъхна. – Обажда се братовчед ти. Твоят братовчед по майчина линия.
Той все пак не се осмели да си каже името. Няма значение, Антоан трябва да се досети, дори и да не познае гласа му. Може и да не го познае, та последния път, когато се виждаха, Иман беше на една годинка.
Отговорът се забави твърде дълго.
— Малко неочаквано обаждане, нали? – в гласа на братовчед си той долови тъжна ирония.