Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Към полунощ, когато прозрачната майска нощ все пак леко бе забулила града, станция „Сите“ се затвори. Островът стоеше опразнен – от разцъфналия парк в източния край, там, където някога, както казваха, имало мемориал в памет на убитите от фашистите французи, до застроения с исполинската грамада Дворец на правосъдието западен бряг. Разбира се, тук-там светеха прозорци – и в Двореца на правосъдието, и в Консиержри, и в дългата бетонна сграда на френския отдел на Европол, построена на мястото на събореното по време на уахабитския преврат стъклено чудо Сент Шапел. Но от хаотично разхвърляните по тъмните фасади на сградите жълти светлинки остров Сите само изглеждаше още по-тъмен. „Нотр Дам“ се извисяваше към закритото от перести облаци нощно небе като обрулена от ветровете скала. В бившата съкровищница на катедралата, служеща сега за резиденция на имама, също светеше.

Негърът Мустафа, във всеки случай той беше Мустафа само за глупаците, защото на неговия си език името му звучеше съвсем различно, без да си дава зор вадеше от кофите найлоновите чували с боклук и ги изсипваше в контейнера на колелца. Върху широките му устни трептеше доволна усмивка, той току докосваше горния джоб на гащеризона си, където подрънкваше евтина химикалка, наполовина изписана. Днес той бе изкарал от търпение началника си, докато се мъчеше да се подпише срещу заплатата си във ведомостта с изтъпен молив за чертане. „Ама що за пасмина, Аллах ми е свидетел – кипна началникът. – На ти химикалка, тъпако, можеш да не ми я връщаш!“ Мустафа чакаше това цели четири месеца, а то все не се случваше. Много беше стиснат почтеният Шариф-Али, свидеше му се да подари на някого дори кутийка кибрит. Ама сега се хвана, глупакът. Тази нощ Мустафа ще наобиколи в Маре една много печена стара жена, която работи като гуедес – лоа на гробищата и гниенето, на гробокопачите и похотта. На нея ще даде доброволния дар на почтения си началник. А после той няма да може да се отърве – ще му се наложи да вдигне заплатата на Мустафа с трийсет евро, не по-малко, а пък после да му даде и дъщеря си за жена. Върви се оправяй със самия барон Съботица*, когото, както се говори, жената, чието име е по-добре да не се произнася, е виждала с очите си. Лесно е да познаеш барон Съботица в тълпата. Той носи черен костюм с тясна черна вратовръзка, черни очила, пуши пури и обича да се шегува. А пък яде направо за трима – без да му мигне окото, може да излапа десет пити с овнешко и също толкова порции кускус. Ще дочакаш всички благини в живота си, ако почиташ не петъка, а барон Съботица, деня за умиране, пък и кой ли балама ще се досети, че дървото в задния двор расте не току-така и празните глинени панички са наредени на полицата не за да красят стаята! Разказват, че навремето при католиците е било по-лошо – техните отчета в колониите веднага усещали тези неща и наказвали, само да им паднеш в ръцете. Ама къде са те сега. Черните хора са най-умни от всички, те тихичко ще изчакат да им дойде времето…