Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Макисарите, за всичко са виновни макисарите! Ако не бяха те, ако не беше саморазправата им с толкова видни парижки общественици – гетата щяха да намаляват лека-полека всяка година и никой нямаше да предприема никакво клане!
Макисарите, за всичко са виновни макисарите!
Кога беше седнал зад волана?! Излизаше, че той вече отдавна кара. А пък изобщо не помнеше как се е качил в колата си.
Касим не забелязваше какво се мярка пред стъклата. Той караше нанякъде, вторачен в предното стъкло, сякаш то беше екран на забранения телевизор. На екрана се прожектираше филм – зеленееше площадка за крокет, през която тичаха към къщата с фронтони две момчета – наиграли се до насита, огладнели… Ето ги вече в столовата, слънчевите лъчи, проникнали през високите прозорци танцуват по излъскания до блясък под, вратите на балконите са отворени, край всеки прибор за хранене е сложена кристална вазичка с чайна роза, кристалът също пречупва светлината… Леля Одил с бяла лятна рокля, която толкова прилича на майка му.
„Скъпа, нали те предупредих!“ – чичо Доминик недоволно се мръщи, отблъсквайки чинията, почти докоснала покривката. Върху белия фин порцелан с тънка синя ивичка по края, сред обилно поръсените с копър и полети с масло задушени картофи се мъдри запечена пържола с румена коричка и полупрозрачно ръбче.
„Ох, съвсем бях забравила! – по лицето на леля му пробягва сянка. – Извинявай, скъпи, веднага ще ти донеса кюфте.“
Леля Одил припряно вдига чинията изпод носа на племенника си. Защо пък трябва да яде кюфте, когато всички ядат пържоли? Той седи нацупен, докато гледа как Тото сръчно борави с вилицата и ножа. Кюфтето наистина се появява веднага, той с нежелание започва да се храни, объркан и обиден.
„Нали знаеш, че Леон пусна детето при нас с изричната уговорка, че нямаме право да се намесваме? Трябва да внимаваш!“
„Слушай, нима нещата наистина са толкова сериозни?“ – леля Одил хвърля тайно поглед на момчетата, които изглеждат много увлечени в яденето. Братовчед му наистина прекалено е огладнял, за да обръща внимание какво си говорят възрастните, докато той самият… Готовото кюфте от картонена кутия, каквито държат за всеки случай в камерата на хладилника и ги претоплят набързо в микровълновата, изобщо не възбужда апетита му. При това той смътно усеща, че разговорът на леля му и чичо му в известен смисъл е важен за него, ако можеше и да разбере за какво става дума…
„Доста са сериозни, уви – полугласно отговаря чичо му. – Нали той, нашият Леон, винаги е бил талантлив кариерист. И сега не мога да не отдам дължимото на неговата прозорливост.“
„Но това е някаква нелепост, направо си е комедийна колизия. Не мога да го приема сериозно, ей богу, не мога.“
„Напразно. Това е много сериозно, Одил, то е толкова сериозно, колкото и другото – че живеем за последна година в тази къща. Какво мога да кажа в случая? За разлика от мен, Леон не иска да плаща за Закона от 1976 година*. Обидно е, наистина, да плащаш на някого от сметките на собствените си прадеди, разбирам…“
[* Т.нар. Закон за „събиране на семействата“, т.е. за правото на всеки емигрант да кани за постоянно местожителство роднините си от бившите колонии на Франция. – Б.ред.]
„Според мен е по-добре да загубиш вилния си имот, отколкото да участваш в такъв безумен фарс…“
„Боя се, че нашите загуби няма да се ограничат с тази къща, Одил. Но този път аз съм по-далновиден от Леон. Разбираш ли, отстъпиш ли веднъж, няма спиране.“
Касим рязко наби спирачките, едва успял да реагира на червения светофар. Ето значи откъде е това изречение, колко силна е детската памет!
Е, и в какво се изрази твоята далновидност, чичо Доминик? В това ли, че твоите внуци живеят в нищета, лишени от всичко, което имахме ние с Антоан през детските си години: без вила, без интернет игри, без поло, без крокет, без тенис?
Моите деца, дори не става дума за внуци, също нямат нито поло, нито тенис и срещу никакви пари не мога да им позволя да играят анимационни игри.
Отстъпиш ли веднъж, няма спиране.