Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Тишината, която досега старателно се пазеше, избухна и погълна тълпата. Нямаше нужда от излишни обяснения, всичко, абсолютно всичко беше ясно.
— Спокойствие, приятели! – На Брисевил му беше трудно да говори високо, затова той си беше направил нещо като мегафон от тенекиена кутия за кафе.
Нима е истина, нима е истина, туптеше в слепоочията на Йожен-Оливие, нима е истина?… Истина е, отговаряше му някаква странна хладина в гърдите.
— Щом вече няма какво да губим, значи може нещо да спечелим. Дошъл е часът да им покажем, че те все още не са единствените господари на този град.
Някой вдигна ръка за да покаже, че иска да говори.
— Ако това е метеж, има ли смисъл от него? – Младият мъж, който говореше с горчивина, Йожен-Оливие познаваше само по лице. – Не, Брисевил, аз не съм против, мисля, че няма някой, който да е против. Без гетата нелегалното движение в Париж няма как да съществува. Само не разбирам какво можем да спечелим освен смъртта си?
— Може би, когато започне неразборията, ще успеем да изведем от града през подземните ходове онези, които са в гетата – сега говореше Ларошжаклен. – Метежът ще накара да се размърдат онези, които не вярват в предстоящото клане. За тяхната евакуация ще бъдат сформирани пет отряда. Докато останалите…
— Къде? Откъде ще настъпим?! – възкликна някой откъм ъгъла на платформата.
— В Париж има само едно място, което може да бъде овладяно за известно време с по-малки загуби – звучният глас на Ларошжаклен леко се носеше над тълпата. – Само едно, обаче сякаш специално създадено за това. То най-лесно може да бъде и превзето, няма да се налага да се бием за всяка къща. Е, и няма особено кой от сарацините да ни си мотае из краката. Там почти няма жилищни сгради, само учреждения. Ако се вдигнем през нощта, ще е достатъчно само да избием охраната. Разбира се, говоря за Сите.
— И ще се наложи да се отбраняват всичко на всичко девет малки барикади – младежки дръзко възкликна Дьо Лескюр. – Обаче самата станция „Сите“ е слабо място, тя е от работещите. Част от войниците ще трябва да ги спуснем в тунелите, за да се осигури извеждането на хората.
— Мислили сме за това – Анри Ларошжаклен доста учудено изгледа стария обитател на катакомбите. – Ще ни стигнат силите да евакуираме гетата, тъй като всичките войски ще бъдат изведени оттам, за да обсадят „Сите“, да овладеем няколкото от прилягащите към станция „Сите“ платформи и да издържим, докато…
— Докато какво? – рязко прозвуча гласът на отец Лотар. – Ще загинете безсмислено, приятели.
— Против метежа ли сте, Ваше Преподобие? Нима искате да оставим хората от гетата да бъдат изклани безсмислено и покорно като овце?! Вие, християните, можете да приемете смъртта заради вярата си, но трябва ли да забравяте, че в гетата има твърде малко християни? – Дори на мъждивата светлина си личеше как беше пребледняло от гняв лицето на Ларошжаклен. – Ние, макисарите, можем още сега да напуснем Париж! Но онези, които не са християни, обикновените французи от гетата, техните майки, жени, деца – те за какво да умират?
— Аз не предлагам да ги оставим на произвола на сарацините – остро реагира отец Лотар. – Сега ми хрумна друг план. Той е по-добър от този, повярвайте.
— И какъв е?
— Напуснете Париж незабавно. Нали току-що казахте, че това е възможно. Отведете тези момичета и момчета, които толкова копнеят да грабнат оръжието, в провинцията, към границите… колкото по-надалеч, толкова по-добре. А гетата ни ги оставете на нас. На нас, християните. Спомням си, аз самият казах съвсем наскоро, че е трудно да се евакуират хората от гетата, защото на човека му е присъщо да не вярва във връхлитащата катастрофа. Но ако ние минем по къщите преди убийците, Господ ще ни даде силата на убеждението. Своята всесилна, а не нашата слаба. Оставете ни само онези, които трябва да бъдат евакуирани.
На Йожен-Оливие му се стори, че някой като че ли бе оцветил хорските лица с два цвята, сякаш с две различни фенерчета. Онези, върху които ясно се четеше „да“, бяха, несъмнено, лицата на обитателите на катакомбите, а другите, върху които бе грейнало несъмненото „не“, принадлежаха на войниците от Съпротивата.
— Огледайте се наоколо, Ваше Преподобие, – Ларошжаклен, както изглежда, виждаше същото, – вашият план щеше да е добър… ако освен другото не бяхме парижани.