Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Внуците на моя баща поне няма да умрат тази седмица!
Няма да умрат. Но правнуците на моя баща де факто вече няма да бъдат негови правнуци. Нито пък мои внуци. Те ще бъдат чужди.
Няма спечелили. Всичко е безсмислено. И кокаинът няма да помогне. Той е военен, той трябва да изпълнява заповедите.
Касим си даде сметка, че минава през „Шанз-елизе“. Точно покрай мястото, където наскоро беше загинал кади Малик. Пострадалият от взрива магазин, разбира се, не работеше. Тротоарът около него беше ограден с мрежа, турски работници лениво очукваха остатъците от облицовката. А цялата работа се свежда до това, да се сложат нови стъкла и да се сменят плочките, но те дори не са започвали.
Трябва да се обади на Асет, нали й обеща. Нервите на жена му са все така опънати, вчера тя сякаш почувства, че го бяха извикали за някаква непоносима гадост. Не попита нищо, но този неин напрегнат, странно виновен поглед…
Касим изруга през зъби: мобилният му, изключен за правдоподобие, не работи повече от час. Трябва да се стегне, разсеяността е извънредно гадна черта.
Телефонът зазвъня в мига, в който той натисна копчето за включване. Ами да, звънят му от службата. Какво са се вторачили в него напоследък, може да си помислиш, че не знаят – нали днес е на работа от обяд нататък! Вече пътува натам и без напомнянията им.
— Заповядано е всички офицери спешно да се явят на работните си места! Независимо от обичайното разписание! Бойна готовност! Явете се незабавно!
Е, добре, обаждането не е персонално за него! Пуснали са през общата мрежа един и същ текст, какво толкова още би могло да се случи?!
След като прекъсна връзката, Касим се обади на своя колега по част Али Хабиб.
— Да има някакви допълнения по план 11-22? Нещо ми беше паднала батерията, едва сега чух съобщението, идвам веднага, ей сега завивам по „Шанз-елизе“.
— Не, изглежда, че планът 11-22 засега се забавя!
Сърцето му подскочи. Каквато и да е работата, значи ликвидацията на гетата се отлага. Дори не му се вярваше, уф-ф!
— Тогава какво правим?
— Някакви пълни глупости. Военни действия в града.
Наистина глупости. Нима руснаците направо са нападнали Париж?
Касим караше вече по „Риволи“. Оттук е по-добре да завие по Новия мост, помисли си той, намалявайки скоростта, заради прекалено голямото струпване на хора, преляло от тротоарите върху платното – като кафе от препълнена чашка върху чинийката.
— Движението е затворено! Движението е затворено! – Чернокожият полицай му прегради пътя. – Обръщай!
Касим мълчаливо промуши през прозореца служебната си карта.
— Все едно, няма как да минете през Новия мост, господин офицер! – Полицаят му козирува.
— Да не би мостът да се е срутил, в края на краищата?! – опъна се ядосано Касим.
— Вижте сам.
Такова пътнотранспортно произшествие на Касим никога досега не му се беше случвало да вижда. Голям автобус – от ония, с които след часовете разкарват из покрайнините учениците от медресетата, лежеше напряко на моста дори не на една страна, а нагоре с колелата. Вляво от него бе клекнала смачкана от удара лека кола, отдясно се беше килнал с провиснала празна каросерия камион. Как бяха се сблъскали така, че да преградят изцяло моста? Не, невъзможно е, такова нещо просто не може да се случи.
— Хитри са, мръсниците! Те дори са там, зад колите! – озъби се негърът.
— Кои те?
— Нима още не знаете, господин офицер? Макисарите.
* * *
— Това нещо се казва перибол. – Ларошжаклен, притиснат до чувала с цимент, измъкна невероятно измачкан пакет „Голоаз“ и започна да го оглежда в търсена на поне една здрава цигара. – Гадна работа е да се криеш зад нещо, което има бензинов резервоар. А иначе сме като под крилото на Господ. Ако се помъчат да се покатерят през автомобилите – знаеш какво ще стане. Ако без да искаме сами пробием бензиновия резервоар – майната му, ще се издигне стена от огън. Превъзходно нещо е това празно пространство между двете барикади. Ще докарат техника да разчистят мястото…
Жана се изкиска. Честно казано, тя нямаше търпение кога най-после сарацините ще опитат да направят нещо.
— Ларошжаклен, а не беше ли по-добре мостовете направо да се взривят? – Този въпрос от няколко часа се въртеше на езика на Йожен-Оливие, но най-после му се отвори възможност да го зададе.
— Помисли сам, Левек! – Ларошжаклен с доволен вид извади от пакета една цигара – тя беше малко изронена, но не и пречупена. – Първо, като оставяме мостовете, ние сами ги насочваме накъде да тръгнат. Докато мостовете са здрави, те, то се знае, няма да атакуват по вода. Но ако ги принудим да го направят, тогава вече те самите ще решават кое място да изберат за удара. Но това беше само първо. Има и второ.