Kолеж за магьосници
- Автор: Гросман Лев
- Серия: The Magicians #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9789546859341
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Kолеж за магьосници». Краткое содержание книги:
Mодерен фентъзи роман за настоящи и пораснали фенове.
Пъблишърс Уийкли
Куентин Колдуотър живее тъжен, меланхоличен живот. Макар и пълен отличник, той е нещастен. Единствената му мания е поредица от фентъзи книги за вълшебната страна Филория. Обсебен от приключенията и от магията на измислената страна, той препрочита книгите отново и отново.
Съкровеното му желание е не да кандидатства в университета Принстън, където е ясно, че ще приемат гений като него, а поне за миг да надзърне в света на Филория.
В един преломен ден Куентин попада на укрито с магия място в Ню Йорк, където времето тече по различен начин и където съществува... колежът по магия Брейкбилс. Макар колежът да не е Филория, той дава на Куентин възможност да учи магия и да прави заклинания – нещо, за което винаги е мечтал.
Оказва се, че магията не е лесна работа – мъчителни упражнения, заклинания на старохоландски и келтски, тежки предизвикателства, пътешествие по въздух до Южния полюс... Много скоро Куентин открива, че все още жадува за вълшебната страна от любимите си книги.
— Да и не — изненадващо разумно отговори Пени. — Допускам, че голяма част от повествованието на Пловър е плод на фантазията. Обаче стигнах до убеждението, че основната механика на пътуването между измеренията, описана от него, е напълно истинска.
Куентин знаеше, че Пени никога не блъфира, но продължи да се заяжда, тласкан от злоба.
— Сериозно? И как стигна до това заключение?
Пени го погледна състрадателно и нанесе смазващия си удар:
— Уверявам те, че Ничиите земи са реалност. Повечето от изминалите три години аз прекарах там.
Всички се умълчаха. Куентин най-накрая се осмели да погледне Алис, но изражението й представляваше маска. По-добре да изглежда сърдита.
— Не знам дали ви е известно (всъщност съм сигурен, че не ви е известно), обаче в "Брейкбилс" пътешествах между алтернативните светове. Или между плоскостите, както ги наричаме. Доколкото ни се удаде да преценим, това е съвършено нова специалност. Аз бях първият студент по нея. Дарбата ми беше толкова необичайна, че Мелани — госпожа Ван дер Веге — реши, че вместо да ходя на лекции, ще се обучавам самостоятелно.
Страшно много импровизирах, магията беше съвсем новаторска. Страхотни изненади ме чакаха. С много задачи се справих, но някои проблеми още ми се опират.
— Например? — подхвърли Елиът.
— Засега пътувам сам. Мога да пренеса тялото си, дрехите си и малко провизии, но нищо друго и никого другиго. Второ, успявам да стигна до Ничиите земи и засядам там. По-широката мултивселена е затворена за мен.
— Тоест… само това ли? — Джанет хич не изглеждаше впечатлена.
— Не. Моите изследвания се ограничиха с Града. Той самият изобилства от находки и магически обученото око съзира в него изумително сложен артефакт. В книгите няма нищо ни зрънца информация — "Блуждаещата дюна" е разказана от погледа на едно дете и не ми е ясно дали Пловър, или Чатуинови са имали контрол върху описаните техники. Отначало мислех, че става дума за виртуална среда, функционираща като триизмерен интерфейс, хакнат на контролното табло за измеренията. Не че това е интерфейс. Лабиринт от еднакви квадрати? Голяма помощ, няма що. Работата е, че колкото повече научавам, толкова повече ми се струва, че е точно обратното — нашият свят е много по-нереален от Града, а това, което преживяваме като действителност, е само бележка под линия на случващото се там. Епифеномен. Обаче сега имаме копчето — той потупа джоба на джинсите си — и ще научим повече. Ще стигнем надалеч.
— Пробва ли го?
Пени се поколеба. Куентин надуши кръв:
— Разбира се, че не е. Насрал се е от страх. Има представа само, че тая чудесия е адски опасна и иска някой да му послужи за опитно свинче.
— Абсолютно не е вярно! — възмути се Пени и ушите му почервеняха. — Артефакт на такова равнище изисква съмишленици и наблюдатели при съответните предпазни мерки! Никой разумен магьосник…
— Успокой топката, Пени. — Сега Куентин можеше да играе ролята на разумния и го стори максимално злобно. — Така си се олял, че не е за разправяне. Видял си стар град, няколко фонтанчета и чешмички и като имаш копчето, ти се е отворил меракът за Филория. Хващаш се за сламка. Глупости на търкалета! Поеми дълбоко въздух и направи крачка назад.
Никой не продума. Скептицизмът в стаята беше осезаем. Куентин чувстваше, че печели. Пени се огледа умоляващо, неспособен да повярва, че са го натирили.
Алис пристъпи напред. Гласът й едва доловимо трепна:
— Куентин, ти си невероятен гадняр!
С една ръка стисна китката му, а с другата бръкна в джоба на торбестите черни джинси на Пени. Пръстите й шавнаха.
После тримата изчезнаха.
Ничиите земи
Куентин плуваше в тъмата. Всъщност би могъл да заплува, ала само се носеше в безтегловност. Водата бе ледена. Тестисите му се свиха от студа. Отвори очи и отново ги затвори. Какво великолепно облекчение: нямаше нищо за гледане. Цялата му вцепененост бе разкошна. В непоносимо болезнен миг светът, обикновено неотзивчив по душевните въпроси, необяснимо му бе направил услугата да изчезне.
Спор да няма, нуждаеше се от въздух. Положението бе кофти, но удавянето беше твърде краен курс на действие.
Желязна халка бе приклещила китката му. Ръката на Алис, която безмилостно го теглеше нагоре. Куентин неохотно зарита към повърхността. Главите им едновременно се показаха от водата.
Намираха се в центъра на притихнал празен квадрат, в кръглия фонтан. Тишината бе абсолютна: нямаше вятър, птички, насекоми. Във всички посоки се простираха широки каменни плочки, чисти и равни, сякаш току-що настлани. От четирите страни на квадрата се издигаха редици с каменни здания. Те създаваха впечатлението за неописуема възраст — не бяха разнебитени, но личеше, че в тях са живели хора. Стилът изглеждаше смътно италиански, това можеше да е Рим или Венеция. Но не беше. Навъсеното небе бе покрито с облаци, ръмеше дъждец. Сякаш квадратът бе припряно изоставен, но дали преди пет минути, или преди петстотин години — невъзможно бе да се каже.