Момичето от влака

Само че беше. Видях го с очите си. Изпаднах в такъв шок, че предпочетох да не вярвам, но слънцето се издига бавно и с него се вдига и мъглата. Не си представих, че ме удря. Видях го. Помня го ясно, както помнех сбогуването си с Клара на онова парти и топлата ѝ ръка в моята. Точно както си спомням страха, когато се оказах на пода в коридора до онзи стик за голф. И вече знам, знам със сигурност, че не съм аз тази, която замахна с него.

Не знам какво да правя. Изтичвам горе, навличам дънките и поемам обратно надолу, пак на бегом. Набирам номера на домашния им телефон и изчаквам да звънне няколко пъти, после затварям. Нямам представа как да продължа. Правя си кафе, оставям го да изстине, звъня на инспектор Райли, но веднага затварям. Тя няма да ми повярва. Сигурна съм.

Отивам на гарата. Днес е неделя и първият влак е след петнайсет минути, затова сядам на една пейка и превъртам отново и отново всичко в главата си, минавайки от недоверие към ярост и обратно.

Всичко е лъжа. Не съм си въобразила, че ме удря. Не съм си въобразила, че се отдалечава бързо от мен със стиснати в гневни юмруци ръце. Видях го да върви по улицата с една жена, видях го в колата с нея. Не съм си го измислила. И сега съзнавам, че всичко е било съвсем, ама съвсем просото. Спомням си всичко, просто съм объркала два спомена. Вмъкнах образа на Ана в синята рокля, притичваща към дома си, но това е от друг спомен. Защото онази жена с Том не носеше синя рокля, беше облечена в дънки и червена тениска. И беше Меган.