Момичето от влака

Сядам на леглото с телефона в ръка и разтуптяно сърца Ще го включа, не мога да устоя, може после да съжалявам, защото нямам представа, докъде ще ни доведе това, но ще го включа. Никой не държи резервен телефон в сака си за фитнес, освен ако не крие нещо. Едно гласче в главата ми нашепва: "Върни го обратно и забрави за него", но аз не мога. Натискам бутона за включване и чакам. И чакам. И чакам. Но се оказва, че няма батерия. Облекчението се разлива по тялото ми като морфин.

Разочаровам се, защото сега няма как да разбера, но съм и доволна, защото телефон без батерия е неизползван телефон, нежелан, не такъв, който един мъж носи непрекъснато със себе си. Сигурно е стар апарат, стои от месеци в сака и той просто не е намерил време да го изхвърли. Може дори да не е негов, може да го е намерил в залата, да е мислил да го предаде на регистратурата, но да е забравил.

Ставам от леглото и слизам долу в хола. Под масичката за кафе има няколко чекмеджета, пълни с всякакви събирани с времето боклуци: ролка със скоч, адаптери за ток, ролетки, комплект за шиене, стари батерии за телефони. Втората, която изпробвам, става. Качвам се горе, включвам телефона от моята страна на леглото и го скривам зад таблата заедно със зарядното. После чакам.

В телефона има предимно дати и часове. Не дати. Дни. "Понеделник 3 ч.?", "Петък 4:30" Понякога има отказ. "Не става утре. В сряда не мога". Няма нищо друго: без любовни излияния, без ясно формулирани предложения. Само текстови съобщения, десетки и десетки, и всичките от скрит номер. В телефонния указател няма номера, всички обаждания са изтрити.

Датите не са проблем, защото телефонът ги записва. Срещите продължават с месеци. Почти година. Когато го осъзнавам, когато виждам, че първата среща е била през септември миналата година, в гърлото ми засяда твърда буца. Септември. Ийви беше на шест месеца. Все още бях дебела, не се бях възстановила и не ми беше до секс. Изведнъж започвам да се смея, защото това е невъзможно, няма как да е  истина. През септември бяхме неземно щастливи, влюбени един в друг и в бебето. Абсурдно е да се е срещал тайно с нея, просто няма начин. Щях да разбера. Не, това не е истина. Телефонът не е негов.

И все пак. Взимам доказателствата за тормоза от страна на Рейчъл от масичката и сравнявам датите им с тези на уговорените срещи в телефона. Някои съвпадат. Едни са ден или два преди това, други ден-два след това. Трети изобщо не се връзват. Възможно ли е да се е срещал с нея през цялото време, докато ми е разправял, че го тормози, че го преследва. Оплакваше се непрекъснато, а в същото време е кроял планове, как да се види с нея зад гърба ми. Но защо му се обажда по стационарния телефон, при положение, че има този и може да се свърже с него по всяко време? Просто няма логика. Освен ако не е искала аз да разбера. Провокирала е проблеми между нас.

От излизането на Том минаха два часа, където и да е бил, сигурно всеки момент ще се прибере. Оправям леглото, слагам записките си и телефона в чекмеджето на шкафчето, слизам долу, наливам си последна чаша с вино и я изпивам  на екс. Бих могла да ѝ се обадя. Да ѝ вдигна скандал. Какво да ѝ кажа? Нямам моралното право да го направя, не съм сигурна, че ще мога да го понеса, особено усмивката  ѝ, докато ми обяснява как през цялото това време са ме правили на глупачка. Щом го е правил с теб, защо да не го прави и с мен?