Момичето от влака

Не мога да я мразя, но тя ме плаши. Страхувам се от онова, което може да ми направи, и онова, което аз мога да ѝ сторя. Точно този страх ме събужда в пет часа тази сутрин. Отварям очи, цялата обляна в пот, въпреки отворените прозорци, въпреки че съм сама в леглото. Скот замина на някаква конференция в Хардфордшър, Есекс, или някъде другаде, не запомних. Ще се върне довечера.

Защо искам толкова отчаяно да съм сама, когато е тук, и толкова страдам, когато го няма? Не мога да понеса тишината. Започвам да си говоря на глас, само за да я прогоня. Не спирам да мисля какво ще стане, ако се случи отново. Какво ще стане, ако остана сама с нея, ако той не ме иска, ако не ни иска и двете? И какво ще стане, ако разбере, че не е негова?

Може и да е негова, естествено, че може, защо не? Не мога да кажа със сигурност, но вътрешно усещам, че не е. Но дори и да е така, как би могъл да разбере? Няма да разбере. Няма откъде. Каква глупачка съм! Той ще се радва толкова много! Ще полудее от радост, когато му кажа. Изобщо няма да му мине през ума, че не е негова. Ще бъде жестоко да му кажа. Това ще му разбие сърцето, а аз не искам да го карам да страда. Никога не съм искала.

Просто съм такава и не мога да се променя.

"Ти можеш да се промениш", ми каза Камал.

Звъннах на Камал точно в шест. Тишината заплашваше да ме погълне, бях готова да се предам на паниката. В началото си помислих да се обадя на Тара – знам, че ще дотича на мига, – но не мисля, че щях да я изтърпя. Тя щеше да се лепне за мен, да разпери криле като орлица. Камал беше единственият човек, за когото се сетих. Набрах го на домашния му телефон, казах му, че съм в криза, че не знам какво правя и започвам да се паникьосвам. Дойде веднага. Не мина без запъвания, но все пак дойде. Сигурно съм преувеличила, направила съм така, че нещата са прозвучали много по-зле, отколкото са в действителност, и той се е изплашил да не направя някоя глупост.

Сега сме в кухнята. Още е рано, малко след седем и половина. Ако иска да стигне навреме за първия си пациент, ще трябва да тръгне всеки момент. Той седи на масата срещу мен със скръстени пред себе си ръце. Големите му кафяви очи са вперени в моите. Поглеждам го и ме залива вълна от любов Толкова е добър с мен, въпреки че напоследък се държах отвратително с него. Много се надявах да ми прости и той го направи. Изчисти всичко, всичките ми грехове. Каза ми, че ако аз самата не простя на себе си, никога няма да спра да бягам. А аз не мога да бягам повече. Не и сега, когато тя е в мен.

– Страх ме е – му казвам. – Ами ако пак объркам нещата? Ако се окаже, че съм сбъркана по рождение? Ако бракът ми със Скот се разпадне? Не съм сигурна, че ще мога да се справя, страх ме е да остана отново сама... с дете...