Момичето от влака

Мразя се за тези сълзи, те ме правят жалка. Но последните няколко седмици бяха много мъчителни, направо изсмукаха силите ми. С Том отново се скарахме, както винаги заради Рейчъл.

Набирах му от дълго време. Не спирах да мисля за бележката и за лъжата му, че не се е виждал с нея. Непрекъснато си повтарях, че е глупаво да се ядосвам, но не можех да прогоня съмнението, че между тях става нещо, и това не ми даваше покой. Как може да се вижда с нея след всичко, което ни причини? Как може изобщо да му мине подобна мисъл в главата? Защото, ако двете застанем една до друга, няма мъж на света, който би избрал нея пред мен. И то без да знае каква е всъщност.

Но след миг мислите ми тръгваха в друга посока. Понякога става и така, нали? Понякога хората си имат минало и не е толкова лесно да се откъснат един от друг, колкото и да се мъчат, не могат да се освободят. И след известно време някои престават да се борят.

Тя дойде в четвъртък, задумка по вратата, започна да вика Том. Кипнах, но не посмях да ѝ отворя. Когато си с дете, се чувстваш уязвим и слаб. Ако бях сама, щях да изляза. Щях да ѝ дам да разбере. Но заради Ийви предпочетох да не рискувам. Тази жена е способна на всичко.

Знам защо дойде. Ядосала се е, че се обадих в полицията. Хващам се на бас, че сега ще започне да плаче на рамото на Том, ще го моли да се застъпи за нея, да ми каже да я оставя на мира. Написа му бележка: "Трябва да поговорим, обади ми се възможно най-скоро, важно е" (важното е подчертано с три черти). Моментално я изхвърлих в кошчето. По-късно я извадих и я сложих в чекмеджето на нощното си шкафче до онзи зловещ имейл, който принтирах от неговата поща, и до записките ми за всички нейни обаждания и истерии. Доказателства за системен тормоз. В случай, че ми потрябват такива. Обадих се на инспектор Райли и оставих съобщение, че Рейчъл отново се навърта насам. Но досега не ми е върнала обаждането.

Трябваше да кажа на Том за бележката, но знаех, че ще се ядоса, като разбере, че съм се обаждала в полицията, затова я мушнах в чекмеджето с надеждата, че тя ще забрави за нея, но тя като напук не забрави. Обади му се тази вечер. Когато разговорът им приключи, той вече беше подпалил фитила.

– Каква е тази бележка, мамка му? – развика се на момента.

Казах му, че съм я изхвърлила.

– Нямах представа, че ще искаш да я прочетеш – отвърнах невинно. – Мислех, че искаш да се разкара от живота ни, колкото и аз.

Той извъртя очи.

– Не е там въпросът и ти го знаеш. Разбира се, че искам да се разкара. Но не искам да подслушваш телефоните и да бъркаш в пощата ми. Започваш...

– Какво?

– Нищо. Започваш да се държиш като нея.

Това беше удар под кръста. Силен и мръснишки. Най-неочаквано избухнах в сълзи, изтичах горе и влязох в банята.

Зачаках да дойде, да ме успокои, да ме целуне и да оправи нещата, както винаги, но чаках половин час, само за да чуя да казва отдолу: