Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
Той се навежда напред и слага ръка върху моята.
– Няма да объркаш нищо, Меган, сигурен съм. Вече не си онова изгубено малко момиче. Ти си съвсем друг човек. По-силна си сега. По-зряла. Не бива да се страхуваш от самотата. Това не е най-лошото нещо на света, нали?
Не казвам нищо, но не знам дали не е, защото, ако си затворя очите, мога да извикам онова усещане, което ме разбужда, докато съм на ръба на съня. Усещането, че съм сама в голяма тъмна къща, слушам плача ѝ и чакам да чуя стъпките на Мак по дъсчения под долу, знаейки, че той никога няма да се върне.
– Не мога да ти кажа как да постъпиш със Скот, Меган. Връзката ти с него... Говорили сме за това, но ти сама трябва да решиш какво ще правиш със себе си. Да прецениш дали да му се довериш и дали искаш той да се грижи за теб и детето ти. Решението трябва да е твое. Но съм сигурен в едно – трябва да се довериш на себе си. Бъди сигурна, че само така ще постъпиш правилно.
Излизам в градината и той ми носи чаша с кафе. Оставям я на масата, прегръщам го и се притискам в него. Някакъв влак се търкаля бавно зад нас и спира на семафора. Звукът е като бариера, като стена, която ни отделя от останалия свят, и аз си представям, че сме абсолютно сами. Той обгръща раменете ми с ръце и ме целува.
– Благодаря ти, че дойде и че си до мен – прошепвам в ухото му.
Той се усмихва, отдръпва се и прокарва палец през бузата ми.
– Всичко ще е наред, Меган.
– Не може ли просто двамата да избягаме някъде? Аз и ти... заедно?
Той се засмива.
– Ти нямаш нужда от мен. И няма защо да бягаш повече. Всичко ще е наред. С теб и с твоето бебе.
13 юли 2013, събота
Сутрин
Знам какво трябва да направя. Мислих за това през целия вчерашен ден и през цялата нощ. Почти не спах. Скот се върна изморен и в лошо настроение; искаше само да се наяде, да ме изчука и да заспи. Не остана време за нищо друго. Не беше моментът да говоря с него за това.
Лежах будна до него – горещ и неспокоен – през по-голямата част от нощта и накрая взех решение. Този път ще постъпя както трябва. Ако постъпя правилно, няма какво да се обърка. И дори да стане нещо, вината няма да е моя. Ще обичам това дете и ще го отгледам с мисълта, че съм постъпила правилно от самото начало. Добре, може да не е от самото начало, но от мига, когато разбрах за бебето. Дължа това на моето дете, дължа го и на Либи. Длъжна съм този път да направя всичко различно. Лежах там и си мислех за всички казани от учителите неща и за всичко, което съм била досега: дете, бунтарка в тийнейджърските си година беглец, проститутка, любовница, лоша майка, лоша съпруга. Не знам дали ще успея да се превърна в добра съпруга, но трябва да се опитам да бъда добра майка.
Ще бъде трудно, може би най-трудното нещо, което ми с е налагало да правя, но ще кажа истината. Край на лъжите, край на криеницата, край на бягствата и на всички глупости. Ще изкарам всичко на светло, пък после ще видим. Ако не ме обича, така да бъде.
Вечер
Опирам длани в гърдите му и бутам с всички сили, но едва дишам, той е сто пъти по-силен от мен. Ръката му стиска гърлото ми, кръвта започва да блъска по слепоочията и замъглява погледа ми. Искам да извикам, но той ме притиска плътно до стената. Сграбчвам плата на тениската му и дърпам, той се отскубва, прави крачка назад и аз се свличам на кухненския под.
Започвам да кашлям, да плюя, сълзите потичат по лицето ми. Той стои на няколко крачки от мен и когато се обръща, ръката ми инстинктивно хваща гърлото в опит да го предпази. Виждам срама по лицето му. Искам да му кажа, че всичко е наред, и отварям уста, но вместо думи, избухвам в кашлица. Болката е невероятна. Той казва нещо, но не го чувам, думите са заглушени, сякаш сме под вода и те идват към мен на вълни.
Доколкото мога да схвана, ми казва, че съжалява.
Изправям се на крака, минавам бързо покрай него и се качвам горе, затръшвам вратата след себе си и се заключвам. Сядам на леглото и чакам, ослушвам се, но той не идва. Ставам, измъквам чантата изпод леглото и отивам при скрина да взема малко дрехи. Минавайки покрай огледалото, хвърлям един поглед. Прокарвам ръка по лицето си: то изглежда плашещо бледо до зачервената кожа на скулите, лилавите устни и пълните с кръв очи.
Част от мен е в шок, защото никога не ми е посягал така. Но другата част го очакваше. Някъде дълбоко в себе си винаги съм знаела, че такава възможност съществува и ние вървим към нея. Аз го водя към нея. Започвам да вадя бавно дрехите от чекмеджетата – бельо, няколко блузи – и ги пъхам в чантата.