Момичето от влака

– ... са били от Меган. Предполагам, че е било така.

Сега разбирам. През цялото време съм мразила грешната жена. Това не означава, че започвам да харесвам Рейчъл повече. Докато я гледам – разтревожена, добронамерена, трезва, – виждам каква е била някога, разбирам какво е харесал в нея и защо я е обичал, и започвам да я ненавиждам още повече.

Поглеждам към часовника. Минава единайсет. Той излезе към осем, може и по-рано. Сигурно вече е разбрал за телефона. Предполагам, че е минало не повече от час, преди да открие, че го няма. Сигурно си мисли, че е изпаднал от сака. Представя си, че е под леглото.

– Откога знаеш за връзката им? – питам я аз.

– Узнах едва днес. Искам да кажа, че нямах представа какво става. Просто знам...

Тя млъква и слава богу, защото не съм сигурна, че ще понеса приказките ѝ за изневерите на съпруга ми. Мисълта, че сега с нея... че аз и дебелата, и тъжна Рейчъл сме в една лодка, е непоносима.

– Дали е било негово? – пита ме тя. – Мислиш ли , че бебето е било от него?

Поглеждам я, но не я виждам, не виждам спусналата се внезапно черна завеса, и не чувам нищо, освен  бученето в ушите си, силно като бурен океан или минаващ точно над главите ни самолет.

– Какво каза?

– Аз... съжалявам – прошепва тя с пламнало лице. Не  трябваше... Била е бременна, когато са я убили. Меган е чакала дете. Много съжалявам.

Но всъщност изобщо не съжалява. Сигурна съм в това. Стискам зъби, не искам да се разпадна пред  очите ѝ. Поглеждам към Ийви и изведнъж ме обзема непозната досега  тъга, залива ме като вълна и ми изкарва въздуха. Братче на Ийви. Или сестриче. Но вече го няма. Рейчъл сяда до мен и слага ръка на раменете ми.

– Много съжалявам – казва отново и на мен ми иди да я ударя. Усещането за допира на кожата ѝ до моята ме кара да настръхна.

Искам да я изблъскам, да изкрещя, но не правя нищо. Тя ме   оставя да се наплача, после казва решително:

– Ана, мисля, че трябва да се махнем оттук. Опаковай малко багаж за себе си и за Ийви и да тръгваме. Можеш да дойдеш у нас засега. Докато... се оправим с това.

Пресушавам сълзите си и се отдръпвам от нея.

– Няма да го оставя, Рейчъл. Имал е връзка... добре. Не му е за пръв път, нали?

Засмивам се и Ийви също се засмива.

Рейчъл въздъхва и се изправя.

– Знаеш, че тук не става дума просто за една изневяра, Ана. Разбираш го, знам, че го разбираш.

– Нищо не се знае – казвам и думите ми излизат като шепот.

– Тя влезе в колата с него онази нощ. Видях я. В началото не бях сигурна... Мислех, че си била ти. Но сега си спомням ясно.

– Не.

Лепкавата ръчичка на Ийви затваря устата ми и аз млъквам.

– Трябва да говорим с полицията, Ана – казва тя и прави крачка към мен. – Не бива да оставаш тук с него.

Въпреки слънцето треперя цялата. Опитвам се да си спомня последния път, когато Меган дойде у нас, да си припомня погледа му, когато тя ни каза, че не може да работи повече за нас. Не мога да преценя разочарован ли беше или доволен. В главата ми изниква неканен спомен: беше през първите дни, когато дойде да гледа Ийви. Трябваше да изляза да се видя с приятелки, но бях толкова изморена, че се качих горе да поспя. През това време Том трябва да се е върнал, защото, когато слязох, те бяха заедно. Тя се бе облегнала на кухненския плот, а той стоеше съвсем близо до нея. Ийви беше в столчето за хранене, плачеше, но никой не ѝ обръщаше внимание.