Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
– Оставих ти бележка преди два дни. Налага се да поговорим...
– Не съм получавал никаква бележка. – Още една въздишка, този път по-тежка. – Да му се не види! Ето защо ми се муси тия дни.
Сигурно Ана е взела бележката и не му я е дала.
– Какво искаш? – пита нервно.
Искам да затворя, да набера отново и да започна разговора на чисто. Да му кажа колко се радвам, че се видяхме в понеделник на езерото.
– Исках да те питам нещо.
– Какво? – сопва се той. Наистина е ядосан.
– Всичко наред ли е?
– Какво искаш, Рейчъл?
Цялата съживена преди седмица нежност е изчезнала напълно. Иде ми да се набия за онази бележка. Явно съм му навлякла неприятности.
– Исках да те попитам за онази вечер, когато Меган Хипуел изчезна.
– Божичко, нали говорихме за това. Не може да си забравила толкова скоро.
– Аз просто...
– Беше пияна – казва рязко той. – Казах ти да се прибереш вкъщи. Ти не ме послуша. Тръгнах си, но после обиколих няколко пъти квартала. Не те намерих.
– А къде беше Ана?
– Вкъщи.
– С бебето ли?
– Да, с бебето.
– И не е била в колата с теб?
– Не.
– Но...
– Ох, за Бога! Тя трябваше да излезе, а аз да гледам бебето. Но ти се появи и тя промени плановете си. А аз изгубих още няколко часа от живота си да тичам след теб.
Съжалявам, че се обадих. Всичките ми надежди се сриват за миг, призлява ми, сякаш студено острие на нож човърка вътрешностите ми.
– Добре – отвръщам. – Просто си го спомням по друг начин... Виж, когато ме видя, бях ли се ударила? Имах ли рана на главата?
Поредната тежка въздишка.
– Изненадан съм, че изобщо си спомняш нещо, Рейчъл. Беше мъртво пияна. Отвратително, гнусно пияна. Не можеше да направиш и една крачка.
Докато го слушам, гърлото ми постепенно се свива. И друг път съм го чувала да говори така. Така ме режеше! Лошите дни, в най-лошите, когато вече му беше писнало от мен и се отвращаваше от вида ми.
– Беше паднала на улицата – продължава злобно той. – Плачеше, беше просто развалина. Защо питаш за това?
Не намирам веднага думите, отнема ми прекалено много време да отговоря и той продължава:
– Виж, трябва да вървя. И ако обичаш, не се обаждай повече. Сто пъти ти казах. Колко още трябва да те моля? Не се обаждай, не оставяй бележки и не идвай тук. Това разстройва Ана. Ясно?
И ми затваря.
18 август 2013, неделя
Ранна сутрин
Цяла нощ седя на дивана в компанията на телевизора. Страхът набъбва в гърдите ми и продължава да расте. Вътрешната съпротива също набира сили. Сякаш съм се върнала назад във времето и раната от онова време отново се отваря. Толкова е глупаво! Каква идиотка съм била да си въобразя, че имам шанс заради един разговор, заради няколко минути да взема поведението му за нежност, когато е било носталгия, примесена с чувство за вина. Болката е ужасна. Оставям я да ме завладее, трябва да я изживея, защото ако продължа да я потискам, никога няма да си иде.
Бях идиотка и за друго. Как можах да си помисля, че между мен и Скот има връзка и аз мога да му помогна? Така, значи аз съм идиотка. Свикнала съм да върша глупости, но няма нужда да продължавам, нали? Вече не. Докато лежах тук през нощта, си обещах, че ще се справя с това. Ще се махна оттук. Ще замина далече. Много далече. Ще си намеря работа. Ще си върна моминското име, ще скъсам всякакви отношения с Том и ще направя така, че никой да не може да ме открие. Ако реши да ме търси, разбира се.
Почти не съм спала. Лежах на дивана, кроях планове, и всеки път, когато се унасях, чувах гласа на Том в главата си съвсем ясно, сякаш е до мен и устните му докосват ухото ми: "Беше мъртво пияна. Отвратително, гнусно пияна". И се стрясках, срамът ме заливаше като вълна и прогонваше съня. Срамът е едно на ръка, но имаше и друго – силно усещане за дежавю, защото съм чувала тези думи и преди. Точно същите.
Превъртах забравената сцена в главата си отново и отново: събуждам се с кръв по възглавницата, вътрешността на бузата ме боли, сякаш съм я ударила, ноктите ми са мръсни, главата ме цепи ужасно. Том излиза от банята и онзи израз на лицето му – наполовина обидено, наполовина гневно ме изпълва с ужас и страх.
– Какво стана?
Той ми показва сините по ръката и по гърдите, където съм го ударила.
– Не вярвам на това, Том. Никога не бих ти посегна! Никога не съм посягала на някого през целия си живот.
– Беше мъртво пияна, Рейчъл. Не си ли спомняш какво прави снощи?
И ми разказва, но аз продължавам да не вярвам, защото нищо от онова, което ми говори, не ми е присъщо.