Момичето от влака

Един спомен води до друг. Като че ли съм се лутала в тъмното дни, седмици, месеци, и накрая намирам изход. Търсила съм пътя от една стая към друга с ръце по стената и най-после танцуващите сенки се сливат, очите ми свикват с тъмнината и аз виждам.

Не веднага. В началото, въпреки че е спомен, ми се струва част от сън. Седя на дивана почти парализирана от страх и си мисля, че няма да е първият път, когато си представям, че нещата стоят по един начин, а те се оказват съвсем различни.

Като онзи път, когато отидохме на парти у един колега на Том. Аз се напих, но си прекарахме много добре. Помня, че целунах Клара за довиждане. Клара е съпруга на колегата на Том, прекрасна жена, мила и любезна. Помня, че предложи да се видим отново. Помня как държеше ръцете ми в своите.

Помня го съвсем ясно, но се оказа, че не е истина. Разбрах го на сутринта, когато се опитах да говоря с Том, но той ми обърна гръб. Стана ми ясно какво съм направила, когато ми обясни колко е разочарован и колко му е неудобно, защото съм обвинила Клара, че флиртува с него, вдигнала съм скандал и съм изпаднала в истерия.

Когато затворех очи, усещах топлата ѝ ръка върху моята, но вече бях наясно, че това не се е случвало. Истината е, че Том е трябвало буквално да ме извлече от къщата им, аз съм крещяла като луда, а горката Клара се е скрила в кухнята. Същото е и сега. Затворих очи, унесох се и се намерих в подлеза. Усетих студа и подуших миризмата на мръсно и застояло, видях приближаваща се към мен фигура с вдигнати юмруци и яростни думи, но това не е истина. Ужасът не беше реален. И когато тъмната фигура ме yдари и ме остави на земята, кървяща и в сълзи, това също не беше реално.