Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Тя стана рязко и пусна ръката ми. Аз продължих да седя, а тя стоеше до мен гърбом, тъй че вече не виждах белотата на лицето и ръцете й, черното й облекло се сливаше с мрака, макар да беше толкова близо до мен. Изведнъж, с твърд до неузнаваемост глас, тя каза в тъмнината:
— Не, няма да позволя това, няма да го позволя! — после се завъртя и се стрелна към мен, за да ме целуне по устата. В следния миг вече я нямаше, чувах само как чакълът на алеята скърца под стъпките й. Седях още дълго в тъмнината и въртях халката на пръста си.“
След тази среща в лятната къщичка Кас не вижда Анабел Трайс няколко дни. Научава, че тя е заминала за Луивил, където, както си спомня, Анабел има близки приятели. И както обикновено взела е със себе си и Феба. После той чува, че се е върнала и още същата вечер се отправя към лятната къщичка в градината. Намира я да седи там в тъмнината. По-късно той пише, че тя му се видяла странно разсеяна, далечна и отчуждена — като сомнамбул или наркоман. Попитал я как е минало пътуването й до Луивил, а тя отговорила кратко, че се спуснала по реката до Падука.
— Не знаех, че имаш приятели в Падука — казал, а тя отвърнала, че няма никакви приятели там.
Изведнъж цялата й разсеяност и отчужденост се превърнали в ярост:
— Ти все разпитваш… все ми се месиш в работите… не, няма да търпя това!
Кас едва успял да измънка някакво извинение, но тя го прекъснала:
— Но щом толкова искаш да знаеш, ще ти кажа. Отведох я там.
В първия миг Кас наистина не разбрал за какво става дума.
— За кого говориш? — попитал той.
— За Феба — казала. — Отведох я в Падука и никога вече няма да се върне.
— Няма ли? Как така?
— Няма, отплува надолу по реката — рекла тя и повторила: — Надолу по реката. — После се изсмяла остро и добавила: — Сега вече няма да ме гледа така вторачено.
— Да не би да си я продала?
— Да, продадох я в Падука. На някакъв човек, който събираше синджир негри за Нови Орлеан. В Падука никой не ме познава, никой не знае, че съм била там, никой не знае, че съм я продала. Ще кажа, че е избягала в Илинойс. Но аз я продадох. За хиляда и триста долара.
— Добри пари си взела — казал Кас, — дори за такова жълтокожо и буйно момиче като Феба. — И както сам описва в дневника, разсмял се „злъчно и грубо“, макар да не обяснява защо.
— Да — отвърнала Анабел, — добри пари взех. Накарах го да ми плати цената й до последния цент. А знаеш ли какво направих после с тези пари?
— Не.
— Когато слязох от парахода в Луивил, видях на пристана да седи стар негър. Беше слепец, свиреше на китара и пееше „Старият Дан Тъкър“. Извадих парите от чантата, приближих се до него и ги пуснах в старата му шапка.
— Щом си искала да се отървеш от тези пари… щом си чувствувала, че те са омърсени, защо не я пусна на свобода? — попитал Кас.
— Тогава тя пак щеше да остане тук, никъде нямаше да отиде, щеше да си стои тук и да ме гледа втренчено. О, не, тя за нищо на света не би заминала, защото е жена на кочияша на Мотли. Щеше да си седи тук, да ме гледа втренчено и да разправя на всички, а аз това не искам.
Тогава Кас казал:
— Ако беше поговорила с мен, аз щях да купя кочияша от господин Мотли и щях да пусна и него на свобода.
— Да, но той не би ти го продал — казала тя. — Мотли никога не продава прислугата си.
— Дори за да бъде пуснат някой на свобода? — изненадал се Кас, но тя го срязала:
— Казах ли ти да не се бъркаш в моите работи? Или ти не разбираш от дума?
Станала от пейката и се отдалечила към средата на къщичката. В тъмнината той виждал бялото й лице и чувал неспокойното й дишане.
— Мислех, че ти имаш слабост към нея — казал Кас.
— Имах, докато… докато не започна да ме гледа по този начин.
— А знаеш ли защо са ти дали толкова много за нея? — попитал Кас и без да дочака отговор, продължил: — Защото е с по-светла кожа, защото е хубавка и има хубаво тяло. Не, търговецът няма да я откара на Юг вързана на синджира заедно с другите роби. Той ще я пази да не я повреди. Ще се грижи добре за нея. И знаеш ли защо?
— Да, зная защо. А теб какво те засяга това? Толкова ли ти е замаяла главата?
— Не ти прилича да говориш така — отвърнал Кас.
— Аха, разбирам, господин Мастърн — казала тя, — сега разбирам, вие се тревожите за честта на чернокожия кочияш. Каква изтънчена душевност. А защо — тя се приближила и застанала над него, — защо не проявихте такава изтънчена чувствителност към честта на вашия приятел? Този, който е вече мъртъв.