Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Слушай — казах, — не позна ли гласа ми, когато те повиках шепнешком?
Тя само ме изгледа мълчаливо.
— Кажи — настоях, защото трябваше да зная това.
Тя продължи да ме гледа и накрая отвърна неуверено:
— Не зная.
— Значи, помислила си, че това е… — започнах аз, но преди да се доизкажа, тя се хвърли към мен и се вкопчи отчаяно, като удавник, викайки:
— Не, не, няма значение какво съм помислила, важното е, че ти си тук, ти си тук! — И притегли главата ми и притисна устни до моите, за да не ми даде възможност да говоря.
Устните й бяха студени, но не се откъсваха от моите. Аз също бях студен, сякаш и мен бе докоснало диханието на смъртта. И най-големият ужас в съвокуплението, което извършихме, беше тази студенина — като че две кукли възпроизвеждаха срамното човешко сладострастие и с тази пародия го правеха дваж по-срамно.
След това тя ми каза:
— Ако не те бях сварила сега тук, всичко щеше да бъде свършено между нас.
— Защо? — попитах аз.
— Това е знамение.
— Знамение ли?
— Да, знамение, че не можем да избегнем това, че ние… — Тя млъкна, а после продължи, шепнейки разпалено в тъмното: — Аз и не искам да избягвам тази съдба, това е знамение, че каквото съм сторила, е сторено. — Тя млъкна за миг, после додаде: — Подай ми ръката си.
Протегнах й десница. Тя я сграбчи, но след миг я пусна и каза:
— Не тази, другата.
Протегнах й левицата през себе си, тъй като седях от лявата й страна. Тя я пое с лявата си ръка, вдигна я и я положи на гърдите си. Сетне надяна опипом на безименния ми пръст някаква халка.
— Какво е това? — попитах аз.
— Халка — отвърна тя, помълча и добави: — Неговата халка.
Тогава си спомних, че той, моят приятел, носеше венчален пръстен, и ми застуденя от метала.
— Ти ли му го свали от ръката? — попитах аз, потресен от тази мисъл.
— Не — отвърна тя.
— Не ли?
— Не — повтори тя. — Той сам си го е свалил. След като никога не го е свалял.
Седях до нея и чаках неизвестно какво, а тя притискаше ръката ми до гърдите си. Усещах как те се повдигат и отпущат. Не можех да произнеса нито дума.
Тогава тя попита:
— Искаш ли да знаеш как… как го е свалил?
— Да — казах аз в тъмното и докато чаках да обясни, облизах пресъхналите си устни.
— Слушай — подзе тя с властен шепот, — онази вечер след… след това, което се случи… и къщата отново бе стихнала, аз седях на столчето пред тоалетката, където сядам винаги, когато Феба разпуска косите ми. Седнала съм там по навик, предполагам, защото бях като мъртва. Феба оправяше леглото ми за спане. (Феба беше нейната камериерка, хубавичка жълтокожа негърка, сприхава и дръпната.) Феба вдигна възглавницата и се вторачи в нещо, което бе лежало под нея, откъм моята половина на леглото. Тя го вдигна и се приближи до мен. И взе да ме гледа втренчено — очите й са жълти и колкото и да се вглеждаш в тях, нищо не можеш да прочетеш — и ме гледа така дълго, дълго… после протегна стиснатата си ръка и без да сваля очи от мен, започна да я отваря бавно, много бавно и тогава видях в дланта й халката… и веднага познах, че това е неговата халка, но единственото, което ми мина през ум, бе, че тя е златна и лежи в златиста ръка. Защото ръката на Феба е златиста… макар никога преди да не бях забелязвала, че дланите й имат цвят на чисто злато. След това вдигнах поглед — тя продължаваше да ме гледа втренчено с тези очи, също златисти, блестящи и непроницаеми като злато. И разбрах, че тя знае.
— Знае? — откликнах аз въпросително, при все че сега и аз вече знаех.
Моят приятел е разбрал всичко — било по студенината на жена си, било от слугинските клюки, — свалил е златната халка от ръката си, занесъл я е до кревата, на който е спал с нея, сложил я е под нейната възглавница, слязъл е в библиотеката и се е застрелял, ала по такъв начин, щото никой освен жена му да не се усъмни, че това е нещастен случай. Но не беше предвидил само едно — че халката може да бъде намерена от жълтокожата негърка.
— Тя знае — прошепна Анабел, притискайки силно ръката ми до гърдите си, които пулсираха сега още по-трескаво. — Знае… и само ме гледа… и все така ще ме гледа. — Изведнъж гласът й стана по-тих и в него прозвуча плачлива нотка. — Тя ще се разприказва. Ще разкаже на всички. И всички в къщата ще знаят и ще ме гледат втренчено… когато ми поднасят яденето… когато влизат в стаята… а те влизат така безшумно!