Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Че си глупав, глупав си — казва му Гилбърт, — но гледай поне да го криеш, не го показвай пред хората. Как си представяш, че можеш хем да освободиш негрите, хем да ги накараш да работят? Ден ще работят, ден ще се шляят. Как ще работиш със свободни негри, когато си обграден от плантации с роби! И ако толкова държиш да ги освободиш, защо трябва да погубваш останалата част от живота си, за да ги хрантутиш? Натири ги и се залови с право или с медицина. Или проповядвай словото божие, та поне да си изкарваш прехраната с тия твои вечни молитви.
Повече от година Кас се опитва да обработва плантацията с труда на освободените негри, но накрая е принуден да признае провала си.
— Натири ги — съветва го Гилбърт. — Пък тръгни и ти с тях. Защо не заминеш на Север?
— Моите корени са тук — отвръща Кас.
— Тогава защо не вземеш да проповядваш аболиционизма? — хока го Гилбърт. — Върши нещо, залови се с каквото и да е, само недей става повече за смях на хората и не се мъчи да отглеждаш памук с труда на свободни негри.
— Един ден може би ще започна да проповядвам аболиционизма — отвръща Кас. — Дори тук. Но не сега. Още не съм достоен да поучавам другите. Още не. Ала засега поне имат моя пример. Ако е добър, няма да отиде напусто. Нищо не се губи на тоя свят.
— Нищо освен твоя разум — казва Гилбърт и излиза с тежка стъпка от стаята.
Във въздуха е надвиснала буря. Само голямото богатство и престиж на Гилбърт и почти нескритото му иронично отношение към Кас спасяват Кас от остракизъм или дори от нещо по-лошо. („Неговото презрително отношение е щит за мен — пише Кас. — Той се държи с мен като със своенравно и неразумно дете, което ще поумнее, като порасне, и на което не бива да се обръща много внимание. Затова и съседите не ми обръщаха много внимание.“) Но бурята се разразява. Жената на един от негрите на Кас е робиня в една от съседните плантации. След някакви неприятности, които имала с надзирателя, мъжът и я открадва от плантацията и двамата избягват. Хващат ги близо до границата с Тенеси. Мъжът оказва съпротива на полицията и бива убит. Жената връщат обратно.
— Виждаш ли докъде докара работата: до убийството на един негър и бичуването на жена му. Поздравявам те — казва му Гилбърт.
След тази случка Кас качва своите свободни негри на един параход, който заминава нагоре по реката, и вече не чува нищо за тях.
„Гледах как параходът излиза в реката, как колелетата разпенват водата, борейки се с течението, и душата ми беше смутна. Знаех, че негрите се отървават от една беда, за да попаднат на друга, и че надеждите, които хранеха, щяха да бъдат разбити. Те целуваха ръцете ми и плачеха от радост, ала аз не можех да споделя това ликуване. Не се самооблащавах от мисълта, че съм направил нещо за тях. Каквото бях направил, бях го направил за себе си — исках да облекча душата си от това бреме, бремето на техните мъки и техните погледи към мен. Жената на покойния ми приятел не можа да понесе погледа на Феба, обезумя, преобрази се коренно и продаде момичето, обричайки го на жалко съществование. И аз не можех да понеса погледа на моите негри и ги освободих, обричайки ги на жалко съществование, за да не сторя нещо по-лошо. Защото мнозина не могат да понесат погледите им и в отчаянието си стигат до издевателства и жестокости. Десетина години или повече, преди аз да отида в Лексингтън, там живеел богат юрист на име Филдинг Л. Търнър, който се оженил за знатна дама от Бостън. Въпросната дама, Каролин Търнър, която никога не била живяла между черни и била възпитана в дух, враждебен на робството, скоро се прочула със своите отвратителни жестокости, които вършела в припадъци на гняв. Цялата околност се възмущавала от това, че тя със собствените си ръце бичувала слугите си, като при това, както се говорело, издавала странни гърлени звуци. Веднъж, когато тя налагала един слуга на втория етаж в разкошната си къща, в стаята влязло малко негърче и взело да скимти. Тя го хванала и го хвърлила през прозореца. При падането на плочките долу то си счупило гръбнака и останало сакато за цял живот. За да я спаси от ударите на закона и от гнева на обществото, съдията Търнър я дал в болница за душевно болни. Но лекарите я намерили за напълно нормална и я изписали. В завещанието си мъжът й не й оставил роби, защото това би означавало, както пишело в него, да ги обрече на мъки и скоропостижна смърт. Ала тя се сдобила с роби, между които и един мулат кочияш, човек кротък, смислен и сговорчив. Един ден тя го оковала и взела да го налага с камшика. Но той се изтръгнал от оковите, които го държали за стената, сграбчил жената за гушата и я удушил. После го хванали и обесили за убийство, макар мнозина да съжалявали, че не са му помогнали да избяга. Тази история ми бе разказана в Лексингтън. Една дама ми обясни: