Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Вдовицата седи в черквата изправена и неподвижна. Когато повдига воала си, за да избърше с кърпа очи, Кас Мастърн вижда, че бузата й е „бяла като мрамор, ако не се смята едно-единствено червено петно, като от треска“. Но дори под воала той вижда нейния втренчен, пламнал поглед, който блести „под тази изкуствена сянка“.
Кас Мастърн и още петима млади хора от Лексингтън, приятели и побратими на покойния, носят ковчега.
„Ковчегът, който носех, сякаш изобщо не тежеше, при все че приятелят ми беше едър човек, склонен дори към пълнота. Докато го носехме, аз се чудех защо е толкова лек и в главата ми мина налудничавата мисъл, че ковчегът е празен, че в него няма никой и всичко това е някаква глупава шега, някакъв кощунствен маскарад, дълъг и безсмислен като сън. Или че това е някаква измама, измислена специално за мен. И аз съм жертва на тази измама, а всички останали са се сговорили да действуват против мен. Но когато у мен се роди тази мисъл, изведнъж изпитах страшна възбуда. Бях твърде умен, за да се хвана така лесно. Аз бях разбрал измамата. И ми се дощя да хвърля ковчега на земята и когато той се пръсне и се види, че е празен, да се разкикотя победоносно. Но не сторих това и видях как спускат ковчега в ямата пред нозете ни и как върху него падат първите буци пръст.
Щом чух тези първи буци да тропат по ковчега, изпитах огромно облекчение, а после — непреодолимо желание да я обладавам. Тя бе коленичила пред гроба, потънала в някакви неизвестни на мен мисли. Беше склонила леко глава и воалът закриваше лицето й. Яркото слънце заливаше облечената в черно фигура. Аз не можех да откъсна очи от тази гледка. Позата й сякаш подчертаваше нейните прелести и в разпаленото си въображение аз виждах гъвкавото й тяло. Дори траурът я правеше съблазнителна. Слънцето напичаше врата ми и през сакото — плещите. То грееше тъй неестествено силно, че заслепяваше погледа ми и разпалваше страстите ми. Но през всичкото това време аз чувах, сякаш издалеч, стъргането на лопатите в насипа и тъпия звук, с който пръстта падаше в ямата.“
Същата вечер Кас отива в лятната къщичка в градината. Не са си уговорили среща, той отива интуитивно. Чака дълго, но най-сетне тя се появява цялата в черно, което е „едва ли не по-тъмно от нощта“. Седнал в най-тъмния ъгъл на къщичката, той мълчи и не издава с нищо присъствието си, когато тя влиза, „плъзгайки се като сянка сред сенки“.
„Не съм сигурен, че мълчанието ми беше умишлено. То беше някакъв непреодолим инстинкт, който стискаше гърлото ми и парализираше ръцете и нозете ми. Преди този миг и след него аз си давах сметка, че е нечестно да следиш някого, но в момента не мислех за това. Само бях приковал очи върху нея. И си мислех, че щом тя не подозира, че не е сама, ще мога да проникна в душата й, да разбера каква промяна, какво въздействие е оказала върху нея смъртта на мъжа й. Сега вече нямаше и помен от онази страст и едва ли не лудост, която бе ме обзела следобеда пред гроба на моя приятел. Бях съвсем спокоен. Но трябваше да я разбера или поне да се опитам да я разбера. Струваше ми се, че като разбера нея, ще разбера самия себе си. (Това е обикновена човешка слабост — да се мъчиш да разбереш себе си посредством другиго. Човек може да познае себе си само в бога и чрез неговото всевиждащо око.)
Тя влезе в къщичката и седна на пейката на няколко крачки от мен. Дълго се взирах в нея. Тя седеше изправена и не помръдваше. Накрая аз прошепнах едва-едва името й. Тя не показа с нищо, че ме е чула. Тогава я повиках повторно, все тъй шепнешком, после още веднъж. В отговор на третото ми повикване тя промълви: «Да», но остана все тъй неподвижна и не обърна глава. Тогава я повиках по-високо и тя скочи мигом, уплашена до смърт, издаде сподавен вик и закри лицето си с ръце. Олюля се и едва не се строполи на пода, но след миг успя да се овладее и се вторачи в мен. Заеквайки, аз взех да й се извинявам и да обяснявам, че не съм искал да я уплаша — та нали беше отговорила на първото ми повикване. Попитах я:
— Не се ли обади, когато прошепнах името ти?
Тя отговори утвърдително.
— Тогава защо се уплаши така, когато те повиках по-високо?
— Защото не знаех, че си тук — каза тя.
— Но казваш, че си чула първото ми повикване и си се обадила, а сега твърдиш, че не си разбрала, че съм тук.
— Не знаех, че си тук — повтори тя тихо и едва сега схванах смисъла на думите й.