Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— О, нека не мислим сега за това.
После повика слугата и го помоли да донесе свещи. Свещите запламтяха и аз можах да разгледам лицето й — то беше свежо и спокойно. Когато мъжът й се върна, тя го посрещна много мило, от което сърцето ми се сви, но, трябва да призная, не от угризения. По-скоро от луда ревност. Когато той се обърна към мен и ми подаде ръка, дотолкова се смутих, че бях сигурен, че ще разбере всичко по лицето ми.“
Така започва втората част от историята на Кас Мастърн. През цялата следваща година той както и преди е чест гост в дома на Дънкан Трайс и продължава както и преди да спортува заедно с него, да играе карти, да пийва и да ходи на конни състезания. Научава се, както пише в дневника си, да запазва спокойствие на челото си и да приема нещата такива, каквито са. Колкото до Анабел Трайс, той казва, че впоследствие му е било трудно да повярва, че „тя е проливала сълзи“. Тя, пише той, беше „топлосърдечна жена, безразсъдна и страстна натура, която ненавиждаше всякакви разговори за бъдещето (не ме оставяше дори да отворя дума за това, което ни чака), ловка и находчива, когато трябваше да се намери начин да утолим желанието си, и толкова нежна и женствена, че всеки би искал да краси семейното му огнище“. Тя наистина трябва да е била ловка и находчива, защото да поддържаш любовна връзка по онова време и в онзи град, без някой да разбере, ще да е било трудна работа. В дъното на градината на Трайс е имало лятна къщичка, в която можело да се влиза незабелязано от алеята. Доведената сестра на Анабел Трайс, която живеела в Лексингтън, очевидно е помагала на двамата любовници или пък просто си е затваряла очите пред тяхната връзка, но, изглежда, след дълги уговорки от страна на Анабел, защото Кас споменава за „бурна сцена“ между двете сестри. С други думи, някои от срещите са ставали там. Но от време на време Дънкан Трайс заминавал извън града по работа и тогава Кас бил приеман посред нощ в къщата дори когато там са гостували майката и бащата на Анабел. В такива случаи Кас е лежал в леглото на Дънкан Трайс.
Но имало е и други срещи, неочаквани и непредвидени мигове, когато двамата ненадейно са се оказвали сами. „В къщата на моя доверчив приятел едва ли имаше място, ъгъл, кътче, което ние да не бяхме осквернявали, понякога дори посред бял ден“ — пишеше Кас в дневника си и когато студентът по история Джек Бърдън отиде в Лексингтън и тръгна да разглежда старата къща на Трайс, той си спомни тези думи. Около къщата бяха изникнали нови жилища, та от голямата градина не бе останало друго освен малка моравка. Но самата къща беше съвсем запазена. Там живееше някакво семейство на име Милър, което се гордееше с нея и допусна Джек Бърдън да разгледа помещенията. Джек Бърдън се завъртя в стаята, където Кас и Анабел са се срещнали за първи път, където той е видял очите й при запалените свещи, а година по-късно тя е издала онази въздишка или сподавен стон и е паднала в прегръдките му; после Джек Бърдън разгледа просторното преддверие с изящната стълба към втория етаж, влезе в малката сумрачна библиотека, надзърна в задното антре, добре скрит „ъгъл или кътче“, удобно обзаведено за целта. Застанал в големия, прохладен, полутъмен хол с хубаво лъснат паркет, Джек Бърдън се мъчеше да си представи как тук преди около седемдесет години са се разменяли крадешком погледи и шепотни думи, как тази тишина е била нарушавана внезапно от шумоленето на поли (облеклото от онова време наистина не е било удобно да свършиш нещо на бърза ръка), от тежко дишане и непредпазливи охкания. Да, но всичко това е било отдавна. Анабел Трайс и Кас Мастърн отдавна са на онзи свят, а госпожа Милър, която реши да почерпи Джек Бърдън с чаша чай (тя бе поласкана от „историческия“ интерес към нейната къща, при все че не подозираше какви са истинските обстоятелства), в никакъв случай не беше нито „ловка“, нито „находчива“ и очевидно бе изразходвала цялата си енергия като деятелка в „Пазителки на олтара на епископалната църква «Свети Лука»“ и в „Дъщери на американската революция“.
Втората част от историята на Кас Мастърн — неговата любовна връзка — обхваща цялата учебна година, част от лятото (защото Кас пак се вижда принуден да се върне в Мисисипи заради плантацията и сватбата на сестра си Лавиния, която се омъжва за млад човек с добри връзки на име Уилис Бърдън) и почти цялата следваща зима, която Кас отново прекарва в Лексингтън. Но на 19 март 1854 година умира в библиотеката си Дънкан Трайс (библиотеката също е един от скритите „ъгли и кътчета“ в къщата му). В гърдите му е забит куршум, голям почти колкото палец. Очевидно нещастен случай.