Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Листът е сгънат на четири. На едната четвъртина с ясен, обработен и не много едър почерк е написано: „О, Кас!“ И толкоз.
Но то е достатъчно.
В един дъждовен есенен ден, непосредствено след завръщането си в Лексингтън, Кас отива у семейство Трайс, за да им засвидетелствува уважението си. Дънкан Трайс не е у дома и е пратил дума, че има неотложна работа в града и ще закъснее за вечеря. За този следобед Кас пише:
„Озовах се насаме с нея. Припадаше здрач както тогава, преди година, когато за първи път я видях в същата тази стая и помислих, че очите й са черни. Тя ме поздрави любезно, аз отвърнах на поздрава и след като й стиснах ръка, отстъпих назад. В този миг си дадох сметка, че тя ме гледа втренчено, както и аз нея. Изведнъж устните й се поотвориха и от тях се изтръгна нещо като въздишка или сподавен стон. После, като по даден сигнал, пристъпихме един към друг и се прегърнахме. Стояхме тъй прегърнати, без да продумаме. Стояхме дълго или поне на мен тъй ми се видя. Аз я притисках силно към себе си, но не се целунахме нито веднъж, което впоследствие ми се виждаше странно. Но дали беше толкова странно? Дали беше толкова странно, че някакви последни останки от срам ни пречеха дори да се погледнем в очите? Усещах, чувах как сърцето ми бие лудо в гърдите и ми се струваше, че то се е откотвило и се мята на всички страни в огромната празнина вътре в мен, но същевременно почти не съзнавах какво точно става с мен. Поемах дъха на косите й, а мислех, че сетивата ме мамят и дори не ми се вярваше, че това съм аз. Не можех да допусна, че аз, Кас Мастърн, се държа така в дома на своя приятел и покровител. Не изпитвах ни разкаяние, ни ужас от низостта на постъпката си — както вече казах, бях обзет само от съмнения, че всичко това е вярно. (Човек бива обзет от такива съмнения, когато за първи път наруши някакъв навик, а изпитва ужас, когато изменя на принципите си. Следователно, ако в мен някога е имало добродетели и чест, те са били случайност, навик, а не плод на съзнателна воля. Но мигар е възможно добродетелта да бъде плод на човешката воля? Само едно превисоко самомнение може да доведе до такава мисъл.)
Както казах, стояхме дълго тъй, притиснали се силно, но тя бе склонила лице на гърдите ми, а моят поглед се рееше през прозореца навън, гдето се сгъстяваше вечерният мрак. Когато най-сетне тя вдигна лице, видях, че плаче беззвучно. Защо плачеше? Неведнъж съм си задавал този въпрос. Дали защото, дори готова да извърши една непоправима грешка, все пак бе в състояние да плаче заради последиците от тази грешка, която бе безсилна да избегне? Дали защото човекът, който я прегръщаше, беше много по-млад от нея и тя се срамуваше от неговата младост, от седемте години помежду им? Дали защото той бе закъснял със седем години и не би могъл да пристъпи към нея с чисти помисли? Няма значение каква бе причината за тези сълзи. Ако беше първата, те само показваха, че чувствата са едно, а дългът — съвсем друго, ако беше втората, те само показваха, че самосъжалението е едно, а здравият разум — съвсем друго. Тъй или иначе, когато вдигна най-сетне лице, в големите й очи блестяха сълзи и дори сега, когато зная, че тези сълзи станаха моя погибел, те не ми се зловидят, защото говорят за едно топло сърце и показват, че какъвто и да е нейният грях (и моят), тя не е пристъпила към него с лека ръка и с очи, пламнали от похот и плътска жажда.
Тези сълзи станаха моя погибел, защото, когато тя вдигна лице, към чувствата ми се примеси и нежност и сърцето ми сякаш се разля в гърдите и изпълни огромната празнина, в която се мяташе до преди малко. Тя промълви:
— Кас…
За първи път се обръщаше към мен с малкото ми име.
— Какво? — отвърнах аз.
— Целуни ме — каза тя съвсем просто, — сега вече можеш да ме целунеш.
И аз я целунах. После, заслепени от бунта на кръвта и от глада на чувствата, ние се сляхме в едно. Да, в същата тази стая, при това някъде из къщата шетаха тихомълком слуги, вратата на стаята беше отворена, мъжът й можеше да се върне всеки миг, а и още не беше съвсем тъмно. Но нас ни пазеше самото наше безразсъдство, сякаш обзетите от страст сърца ни обвиваха в някакъв непроницаем облак, тъй както някога Венера е обвила в облак Еней, та да може, незабелязан от никого, да се доближи до града на Дидона. В такива случаи самото безразсъдство служи за защита, а силата на страстите е оправдание и благословия за него.
Въпреки сълзите и въпреки че ми се отдаде с някаква тъга и отчаяние, непосредствено след това гласът й вече звучеше бодро. Застанала в средата на стаята, тя оправяше косите си, а аз измънках нещо за нашето бъдеще, нещо съвсем несвързано, защото още не можех да се съвзема. Но тя отвърна, като че ставаше дума за най-незначителна работа: