Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Обърнете я! — казал той с чуждия си акцент.
Господин Симс покорно потеглил „пояса“ и тялото се обърнало кръгом. Един от онези при вратата подсвирнал. Французинът положил камшика пряко корема на момичето, „сякаш беше дърводелец, който мереше нещо или искаше да покаже колко равен е коремът й“. После отново прокарал камшика отгоре надолу по извивките на тялото и го задържал върху бедрата под триъгълника. След това отпуснал ръката с камшика и казал на момичето:
— Отвори си устата!
Тя се подчинила и той огледал много внимателно зъбите й. После се навел към нея и подушил дъха й.
— Хубав дъх — признал, ще не ще.
— Хубав я — казал господин Симс. — Къде ще намерите по-хубав дъх?
— Имате ли други? — попитал французинът. — Тук, на място.
— Имаме — отвърнал господин Симс.
— Да видя — рекъл французинът и тръгнал към вратата, като очевидно „разчитал нахално“, че хората ще се разпръснат пред него.
Той излязъл в коридора, последван от господин Симс. Докато господин Симс заключвал вратата, Кас му казал:
— Бих искал да поговоря с вас, ако вие сте господин Симс.
— Ъ? — отзовал се господин Симс („изръмжа“ беше думата в дневника), но като огледал Кас, изведнъж станал по-учтив, защото разбрал по дрехите и държането, че това не е някой от тия безделници. Той въвел французина в съседната стая да направи своя оглед и се върнал при Кас.
Кас отбелязваше в дневника си, че ако би се досетил да разговаря насаме, може би са щели да бъдат избягнати неприятностите, но той бил дотолкова погълнат от своето издирване, че хората около тях почти не съществували за него.
Той обяснил на господин Симс какво иска, описал му Феба колкото е възможно по-точно, казал му името на роботърговеца от Падука и предложил щедро възнаграждение. Господин Симс явно се съмнявал в успеха, но обещал да направи каквото може. После добавил:
— Обаче деветдесет на сто е сигурно, че няма да я намерите, господине. А ние тук имаме нещичко по-добро. Вие не сте видели Делфи, а тя е, кажи-речи, толкова бяла, колкото и нашите жени, само че къде по-сочна, а онази, за която вие говорите, си е жълта. Делфи е…
— Но младият гос’ин може да си пада по жълтите — обадил се със смях един от безделниците и другите прихнали да се смеят.
Кас го ударил през устата. „Ударих го с опакото на ръката — пишеше Кас, — та рукна кръв. Ударих го, без да мисля, и помня колко се изненадах, като видях, че по брадата му тече кръв и той вади от пазвата си ловджийски нож. Опитах се да избягна удара, но той ме порна в лявото рамо. Преди да успее да отскочи, аз го сграбчих за китката с дясната ръка, наведох го така, че да мога да си помогна и с левицата, в която все още имаше някаква сила, и като се извърнах рязко, счупих ръката му с дясното си бедро и го хвърлих на пода. Вдигнах ножа от пода и с него посрещнах другия младеж, който, изглежда, беше приятел на поваления. Онзи също беше извадил нож, но очевидно изгуби желание да продължи спора.“
Кас отклонил предложената от господин Симс помощ, затиснал раната с носната си кърпа и си тръгнал към квартирата, но паднал в безсъзнание насред улицата. Отнесли го на ръце в къщи. На другия ден се чувствувал по-добре. Научил, че госпожа Трайс е заминала може би за Вашингтон. След два дни раната му се инфектирала и известно време лежал в несвяст между живота и смъртта. Възстановявал се бавно, пречело му да оздравее това, което той наричаше в дневника си „стремеж към вечния мрак“. Но организмът му се оказал по-силен от този стремеж и той стъпил на крака, разяждан от мисълта, че е „грешникът на грешниците и проказа в тялото на човешкия род“. Бил готов да се самоубие, ала се страхувал от вечно проклятие. „При все че нямаше надежда да ме споходи божията милост, аз се държах за тази надежда.“ Но понякога именно вечното проклятие зарад самоубийство го тласка към самоубийство. Той е довел приятеля си до самоубийство и приятелят му е осъден на вечно проклятие заради този грях; следователно справедливостта изисква и той, Кас Мастърн, да си навлече такова проклятие, като извърши същия грях. „Но всевишният ме предпази от самоунищожение поради някакви свои цели, недостъпни за моя разум.“
Госпожа Трайс не се връща повече в Лексингтън.
Той си заминава за Мисисипи. Две години работи на плантацията, чете Библията, моли се и колкото и да е чудно, забогатява едва ли не против своята воля. Накрая изплаща на Гилбърт каквото му дължи и освобождава робите си. Разчита, че ще може да получава от плантацията същия доход, като плаща надници на работниците.