Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
— Кой е казал, че ми е нужно уединение?
Джипът спря. Намираха се на най-високата точка от острова. Оттук се разкриваше внушителна панорама към пространните контури на пейзажа, разноцветните кръпки на местността и струпванията от тебеширенобели сгради.
— Аз. — Затръшна вратата и заобиколи до нейната страна. — Шумотевицата около Селзник — дали направи гримаса, произнасяйки името му, или просто си беше въобразила? — ще загрубее, преди да стихне. — Нежният ветрец донесе аромата на кожата му, същия като преди: същия като от първата им среща, същия като от обяда в „Ла Кот“. — Няколко седмици медийни спекулации и скандалът ще отшуми.
Струваше й се много сигурен. Колко ли други момичета от „Ла Люмиер“ беше водил тук?
Бяха паркирали пред ниска сграда с декоративна фасада. Стълбището водеше към масивна входна врата, от двете страни на която стояха на страж две каменни статуи на морски чудовища в ориенталски стил, с ръбести глави и огнени езици.
— Ела.
Хладината от климатичната инсталация накара кожата й да настръхне. Усмихната жена в синя униформа ги поздрави иззад мраморен плот.
— Добре дошла в Какатра.
— Ще настаним Лори във вила 19 — информира я Жан. По изражението й като че ли пробяга мимолетна изненада, после служителката изчезна безмълвно в съседната стая. Жан опря ръка на плота. Лори срещна погледа му. Останаха загледани един в друг за момент.
— Приятна почивка, госпожице Гарсия. — Рецепционистката изникна и връчи някаква карта на Лори. Тя се пресегна да я вземе, но Жан я докопа пръв, пъхна я в джоба на ризата си и го потупа с пръсти, сякаш да се увери, че е там.
Вила 19 беше отцепена от комплекса и се намираше на метри от най-източния нос на Какатра, където скалите, като че отрязани с нож, образуваха стръмна бездна към бушуващото море.
Жан спря джипа на почтено разстояние.
— Драматична гледка, нали?
Лори не се сещаше за по-подходящо описание.
— Чудесно е.
Вилата беше семпло обзаведена и имаше провинциално очарование. За своя изненада Лори веднага се почувства у дома си, а като влезе в спалнята, разбра защо. Прозорците откъм долния край на леглото бяха широко отворени и снежнобелите пердета се диплеха на лекия ветрец. От толкова високо не се виждаше нищо друго, освен безбрежна океанска шир. Докато обгръщаше с поглед панорамата, Лори я позна от фантазиите си. Точно това място беше посещавала в детството си, потопена в приказните светове на книгите, бленуваща красиво бъдеще… чисто и просто — сбъдната мечта. Приликата беше неоспорима, не съвсем дежа вю, но и недокосната от сянката на съмнението.
— Тук летувахме в детството ми — каза Жан. — Точно в тази вила.
Тя се обърна, слисана от прямотата му.
— Всяко лято. — Очите му бяха отворени, но замъглени от спомените. — Родителите ми често посещаваха острова. Вземаха ме със себе си.
Начинът, по който се изказа, я учуди.
— Понякога водех с мен една приятелка. Момиче от селото ни… — Погледът му отново се фокусира. — Отдавна беше.
Лори зачака да продължи.
— Щастливи ли са спомените ти?
Той примига, извърна очи.
— Ще те оставя да се настаниш.
Интимността на момента, ако изобщо имаше такава, се беше изпарила безвъзвратно. Жан почука с пръст по касата на вратата — отнесен, непринуден жест. Горната му устна се изви едва забележимо в бледа усмивка, закачайки леко белега, досущ като дете, теглещо майка си за ръката, наумило си някоя игра.
Имението на Рубен ван дер Мейде заемаше своя собствена територия, включваща златистите пясъци на частен плаж с формата на подкова. Лори го разпозна от снимките.
— Какатра е щабквартирата на Рубен — обясни Жан, — моята също. През по-голямата част от времето той кръстосва планетата.
Интересно й беше къде се намира островитянското жилище на Жан. Дали не се разполагаше навръх някоя скала като вила 19? Или пък беше се спрял на някое малко по-прозаично място, като това например: полегат склон вместо стръмна пропаст? Дали Ребека Щутгарт не очакваше съпруга си в дома им?
На върха на витото каменно стълбище изникна разлютена на вид жена. Малките й сурови очички се стрелкаха подозрително от Жан към Лори и обратното. Момченце на около шест я следваше плътно по петите.