Островът на изкушението

Очарованието на Какатра я накара да загуби представа за времето. Мина седмица. После втора и трета, докато накрая не се събуди една сутрин с мисълта, че е живяла цял месец на острова. Минутите, часовете, дните губеха значението си тук. Прекарваше времето си в плуване, разходки, гмуркане, любуваше се на идиличното синьо небе й свежото солено море. Сутрин се будеше отпочинала и ведра след дълбок, спокоен сън.

Телефонните разговори, които беше длъжна да провежда с Десидерия и Жаклин, я откъсваха грубо от приятното ежедневие, напомняха й, че животът тук не е реален. Десидерия напираше да си я върне обратно. Липсвала на Лос Анджелис и на Данте, и на Пърл. Но точно в този момент нищо не я отблъскваше повече от мисълта да се завърне в стреса и шумотевицата на големия град — не и когато можеше да прекарва дните си тук, сред този оазис на съвършенството в един крайно несъвършен свят.

Ребека Щутгарт я нямаше. Съпругата на Жан гостуваше на майка си в Канада. Лори постоянно си повтаряше, че този факт не я касае: където и да се намираше, жената продължаваше да е съпруга на Жан, и колкото и време да беше изтекло, несправедливата му постъпка не можеше да бъде заличена.

И все пак, с напредъка на дните, островът крадешком успяваше да я омагьоса. Усещаше как плетеницата на лозата, избуяла вместо защитна стена в съзнанието й, започва да се разплита, напомняйки й на приказката, която майка й беше чела като малка, за принца, посякъл гъстата преграда от чудовищни лиани, за да стигне до замъка, където спяла любимата му. Всичката онази несигурност от първите няколко месеца в близост до Жан, чуденето и маенето се завърнаха с пълна мощ. Животът й придоби контрастна двойственост: от едната страна беше времето с него, от другата — времето без него.