Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
Стана, изми ръцете си, отключи вратата (странно, но уединението й се струваше задължителна мярка) и слезе на долния етаж точно когато звънецът на входната врата изжужа.
Идваше Биби, дегизирана с шал за глава и огромни слънчеви очила, които смаляваха визуално и бездруго дребничкото й лице.
— Телма ли си или Луис? — пошегува се Стиви, придърпвайки я в обятията си. Усещаше тялото й крехко до своето, затова внимаваше да не я стисне силно.
— Искаш ли да избягаме заедно? — опита немощно да отвърне на хумора й Биби. Като свали тъмните очила, Стиви забеляза колко хлътнали са очите й, издайническите признаци на безсъние и недохранване личаха по цялото й лице.
— Ела да ти направя един сандвич — покани приятелката си. — И чайче.
— Чайче?
— Лек за всяка болка.
— В такъв случай направи повечко. — Биби седна пред барплота в кухнята и свали шала си. Косата отдолу беше неравномерно боядисана и изпод фрапантно русите кичури надничаха червеникаво оранжеви — но не затова носеше маскировката. След смъртта на съпруга й папараците не я оставяха на мира. Макар и да бяха доказали невинността й по отношение на инцидента, или поне злонамереното й участие в събитията, скоропостижно я застигаше славата на енигматична, откъсната от човечеството черна вдовица. Никой не го беше грижа, че по всяка вероятност шокът продължаваше да я тресе.
— Добре ли си, Биб? — Стиви остави две чаши на барплота и седна срещу нея. — Изглеждаш ми много отнесена. Спиш ли достатъчно?
Биби направи опит да се усмихне.
— Не съвсем. — По-скоро никак. Нощем будуваше ужасена, ослушвайки се за неизбежното почукване на вратата, очаквайки заповедта за арест. Терзаеше я идеята, че всеки момент ще се събуди в килията си, броени дни преди екзекуцията, и ще осъзнае, че всичко след смъртта на Линъс е било просто сън. Не можеше да повярва, че са я пуснали на свобода. Нима беше възможно така лесно да ти се размине убийство?
— Мъчат ли те кошмари? — продължи внимателно Стиви.
— От време на време. — Само че не и от съдбовната нощ. Вместо това нощем я преследваха картини от брака й и игричките, на които я подлагаше съпругът й. Може би в това се състоеше индивидуализираното й наказание, ад, създаден по поръчка — защото сега излизаше, че не го превъзхожда с нищо, че е не по-малко покварена, не по-достойна за опрощение, осъдена на живот в капана на чудовищното си минало.
— Биб…? — Стиви започваше сериозно да се притеснява. — Бледа си като призрак.
Приятелката й пийна от подсладения чай.
— Нищо ми няма.
— Ако смяташ, че ще ти е от полза да поговориш за случилото се…
— Не смятам.
— Добре.
— Не съм готова. Съжалявам.
Стиви хвана ръката й.
— Знаеш, че съм до теб, нали? Винаги можеш да разчиташ на мен.
Биби не вдигна очи, опасявайки се, че срещнеше ли добронамерения, състрадателен поглед на Стиви, признанието само ще се плъзне от устата й, масивно и люспесто като грозна дълбоководна риба.
— Разкажи ми за себе си — подкани Биби приятелката си, само и само да смени темата. — Как вървят нещата при теб, Стив?
Стиви се облегна в стола си.
— Доста е натоварено. — Прозаичният й отговор прозвуча като отбиване на номера в сравнение с неволите на Биби, затова бързо добави: — Опитваме да си направим бебче.
Лицето на Биби моментално се озари.
— Наистина ли? И?
— Нищо засега. Но има време.
— И още как. Защо сте се разбързали така?
Стиви се намръщи, но по устните й играеше усмивка.
— Срещнах подходящия човек.
— Колко романтично.
— Аха.
— Зандър се отнася така мило с мен. След неприятната случка. Голяма си щастливка.
— Знам. — Позамисли се малко. — Макар че понякога… Остави, говоря глупости.
Биби се приведе напред.
— Кажи?
Стиви се зачуди дали да изкаже какво й е на ума, или да си замълчи.
— Нищо особено, просто… — Опря лакът на плота и отпусна брадичка в дланта си. — Понякога си мисля, че около Зандър има тайни, за които нямам ни най-малка представа.
— Какво те кара да мислиш така?
— Често издига стена край себе си. — Въздъхна умислено. — Не се крие зад нея постоянно, само от време на време. И аз нямам против, честно — някои кътчета от душите на околните просто няма как да достигнем, а и не е казано, че трябва да научаваме всичко до последно един за друг… Явно ме тревожи онова негово странно изражение. Не знам как инак да го опиша. Отдалечава се от мен мислено, а в следващия момент сякаш се кани да ми сподели нещо, но в последния миг се разколебава.