Без теб

Разбирах...

– Казаха ми, че последния път, когато научили нещо за него, живеел в някаква колиба в планината, до швейцарската граница. Мястото се наричало Мон Терибъл... Това място много се споменаваше заради катастрофата... Ето тогава за последен път чух да се говори за брат ми. Беше преди около седем години. Търсих го в продължение на месеци без никакъв успех. Оттогава повече или по-малко съм зарязал търсенето, както съм изоставил и всяка надежда да го видя един ден... Наясно сте, че жена ми не бе особено разстроена... Но когато прочетох обявите след всички тези години, се стреснах. Казах си: защо не? Щом все още има човек, който се опитва да разбере какво се е случило през онази нощ, може би той косвено ще попадне и на някаква следа от моя брат...

Огюстен бе завършил тирадата си! Пръстите ми здраво се вкопчиха в облегалката на креслото – като капитан, който поема руля на бедстващ кораб. Потърсих с очи заоблените върхове на хоризонта, но сега те бяха потънали в мъгла.

Ами ако Жорж е спял в колибата през нощта на 22 срещу 23 декември 1980 година? Ами ако Жорж бе човекът, когото никога не се бях надявал да срещна и когото не бях търсил през седемте години, откакто бях започнал разследването?

Ако той беше свидетел?!

Пряк, непосредствен свидетел на катастрофата. Очевидец. Ами ако Жорж е бил първият човек, който е отишъл на мястото на трагедията? Ами ако Жорж бе намерил до чудотворно спасеното бебе прословутата гривничка на Лиз-Роз? Ами ако именно Жорж бе издълбал онзи гроб?

– Жорж имаше ли куче? – попитах аз, без да се замисля.

Огюстен ме изгледа слисано.

„Ела на себе си, Огюстен – без малко щях да му кажа аз. – Та аз вече цели седем години се занимавам с този случай!“

– Ами, да. Помияр. Кафяв помияр с къси крачета. Защо?

Вече бях започнал да си водя бележки върху един от поставените пред мен проспекти.

– А какви цигари пушеше брат ви?

– Мисля, че силни... „Житан“. Без да съм сто процента сигурен...

– Кой номер бяха обувките му?

– Вероятно четиридесет и трети или четиридесет и четвърти.

– А каква бира пиеше?

– Каква бира ли?... Що се отнася до това... Нямам никаква представа... Наистина... – Огюстен вече не чуваше какво го питам и ме прекъсна: – Но, господин Гран-Дюк, защо са всички тези въпроси? Да не би да сте намерили брат ми ? При това – мъртъв. Така ли? Намерихте ли тялото му?

– Спокойно, Огюстен! Да се успокоим и двамата!

Моник Жоньовез изпълни ролята си на безупречна домакиня. Донесе ни чай, а също и сладки, нещо като белгийски карамелизирани сладкиши, но местен вид – бяха по-големи и с по-издължена форма. Огюстен не се докосна до тях. А аз, докато хапвах за двама, му разказах за моето откритие миналата година – за колибата, фасовете, гроба... Огюстен Пелтие бе почти разбит, че не бях намерил и следа от брат му... Успокоих го, докато си топях сладките в горещия чай. Не можех да му обещая, че ще намеря брат му, още по-малко пък жив, но го уверих, че през следващите месеци ще вложа в това начинание цялата си енергия. Не го лъжех. Щях да притисна Жорж яко, защото бе единственият потенциален свидетел! Огюстен бе направил добре, като се бе домъкнал от Безансон дотук, защото бе спечелил един частен детектив на пълен работен ден, който да върви по следите на брат му. При това, без да му плаща, защото разноските се покриваха от Матилд дьо Карвил. Той ми даде визитната си картичка. Отговаряше за клиентите на „Сосиете женерал“ в Безансон. Още веднъж му обещах да направя всичко по силите си.