Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Хок Сенг се надигна рязко в опит да потисне паниката си.
„Не ставай глупак. Няма доказателства, че проблемът е във водораслите. Смъртта идва под много форми. Може да е всякаква болест.“
Дишането на Кит бе накъсано и хрипливо, гърдите му се надигаха мъчително.
— Дали е пандемия? — попита Маи.
Хок Сенг я изгледа ядно.
— Не изричай тази дума! Какво искаш, да ни докараш демони ли? Белоризци? Ако се разчуе, моментално ще затворят фабриката. А ние ще гладуваме като жълти карти.
— Но…
От централното помещение на цеха се чуха гласове.
— Тихо, малката. — Хок Сенг и даде знак да замълчи, мислеше трескаво. Едно разследване на белоризците щеше да е катастрофално. Щеше да е идеалният претекст за чуждоземския дявол г-н Лейк да затвори фабриката и да го уволни. Да го прати обратно в кулите. Където той да умре от глад, след като бе стигнал толкова далеч, толкова близо.
Откъм централния цех се чуха още гласове. Работниците се поздравяваха за добро утро. Изпъшка мегодонт. Затръшваха се врати. Поточната линия се задвижи за пробния тест.
— Какво ще правим? — попита Маи.
Хок Сенг огледа резервоарите и оборудването. Помещението, което още беше празно.
— Само ти ли знаеш, че са болни?
— Да. Намерих ги, като дойдох сутринта.
— Сигурна ли си? Не си го споменала на никого, преди да дойдеш при мен? И никой друг не е влизал? Никой не, е дошъл с теб, а после изведнъж да е решил да си вземе почивен ден, след като е видял тези двамата?
Маи поклати глава.
— Не. Дойдох сама. Пътувам с един фермер, който има стопанство близо до града. Той ме качва на лодката си и пътуваме по каналите. Винаги идвам много рано, почти първа.
Хок Сенг погледна двамата болни, после отново момичето. Четирима бяха в помещението. Четирима. Прималя му. Такова лошо число беше това, четворката. Сз. Четири. Сз. Смърт. Три беше много по-добро число. Или две…
Или едно.
Едно беше съвършеното число за тайни работи. Ръката му се плъзна несъзнателно към ножа. Щеше да е неприятно. Но не толкова, колкото числото четири.
Дългата черна коса на момичето беше събрана на стегнат кок високо на главата, за да не се оплете в машините. Вратът ѝ беше оголен. Очите ѝ — доверчиви. Хок Сенг отклони поглед ѝ отново го спря на болните мъже, повтаряше си неблагоприятното число. Четири, четири, четири. Смърт. Едно беше по-добре. Едно беше най-добре. Пое си дъх и взе решение. Посегна към момичето.
— Ела тук.
Тя се поколеба. Хок Сенг я изгледа намръщено и ѝ махна да се приближи.
— Искаш да си запазиш работата, нали?
Тя кимна, бавно.
— Тогава ела. Тези двамата трябва да идат в болница, нали така? Тук не можем да им помогнем. А ако ги оставим да лежат болни до водораслените резервоари, само ще предизвикаме паника. А паниката ще ни се отрази зле на насъщния. Помогни им да станат, а аз ще ви чакам при страничната врата. Не минавайте през централния цех. Ще ви чакам при страничния изход. Минете под поточната линия и оттам през служебния коридор. Страничния изход, запомни ли?
Тя кимна неуверено. Хок Сенг плесна с ръце да я насърчи.
— Побързай де! Бързо! Влачи ги, ако трябва! — Махна към телата. — Хората вече пристигат. Дори един човек трудно може да опази такава тайна, а вече сме четирима. Нека поне станем двама. Всичко е по-добре от четири. — „Смърт“.
Маи се наведе и подхвана Кит под мишниците. Хок Сенг изчака още миг, за да е сигурен, че се е заела със задачата, после излезе.
В централната част на цеха работниците все още прибираха обяда си в шкафчетата и се смееха. Никой не бързаше за никъде. Тайландците си бяха такива, мързеливи. На тяхно място китайските жълти карти отдавна щяха да са започнали работа и тогава всичко щеше да отиде по дяволите. Като никога Хок Сенг се почувства благодарен, че работи с тайландци. Все още имаше малко време. Излезе през страничната врата.
Уличката отвън беше празна. Високите стени на съседните фабрики ограждаха тесния проход. Хок Сенг хукна към улица „Фосри“, задръстена от колички за бързо хранене, пара от пържени спагети и окъсани дечурлига. Велосипедна рикша прекоси излаза на тесния проход.
— Уей! — Извика той. — Самло! Самло! Чакай! — Но беше твърде далеч.
Докуцука до пресечката, като щадеше болното си коляно, и зърна друга рикша. Махна на водача ѝ. Мъжът хвърли поглед през рамо да провери дали има конкуренция, после свърна към Хок Сенг, без да си дава зор, разчиташе лекият наклон на улицата да свърши цялата работа.