Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Невероятно! — възкликна той. — Могъществото на една империя, изваяно в мрамор!
Усмивката ми леко поувехна, защото усетих, че изказванията на монаха започват да ме дразнят. Защо не може да говори на обикновен тоскански?! Избавих краля от срама да пита какво значи това, като побързах да кажа:
— Моля?
— Исках просто да кажа, че тук римляните са построили под, който олицетворява, извинете, показва всяка част от тяхната империя, подредена тук, долу, от единия до другия край. Тези мраморни камъни са донесени от всички ъгълчета на Римското Средиземноморие, символизиращи завоюването на Египет, Азия, Картаген и Галия. Това е политическо изявление, пропаганда чрез порфир!
Исусе Христе!
Не ме разбирайте накриво — не че не бях доволна от тази шибана интелектуална надпревара и когато бяхме в Неапол, се чувствах горда със знанията му. Но някак си ми се щеше брат Гуидо да използва тази игра на мозъци за по-продуктивни цели, като например — да научи повече за плановете на Седмината. Дръпнах го настрани и му прошепнах няколко думи в този дух, като се престорих, че просто се накланям към него за целувка.
Брат Гуидо се дръпна изненадано назад и възкликна:
— Но нали всичко е само с тази цел! Всяка дума има значение, всяка сричка има отношение към нашето търсене!
— Дори и цялата тази пледоария за мрамора ли? — изгледах го накриво аз.
— Особено тя! — дъхът му погали ухото ми. — Очевидно не си слушала много внимателно.
Тук вече ме хвана.
— Добре де, само че се опитай най-сетне да откриеш нещо конкретно за тази каша, в която сме се забъркали! — прошепнах във врата му. — Моля те!
Брат Гуидо ме избута нежно и се обърна прелюбезно към краля:
— И защо сме сега тук, Ваше величество? Да не би да си правим самостоятелна вечерна служба?
— В известен смисъл, да — усмихна се кралят. — Но не в чест на Бога, а на природата! Тази вечер превес вземат старите богове. Ето, вижте! Започва се! Погледнете луната в дупката в свода горе! Гарантирам ви, че в Рим няма по-подходящо място за наблюдение на подобен спектакъл!
Знатните дами и господа започнаха да се събират около нас, а прислугата — да гаси факлите. Безсъмнено се намирахме в точния час за онова, което ни предстоеше да видим.
Вдигнах нагоре очи. Яркият перфектен кръг на луната си седеше спокойно в небесата така, както е правел винаги. Само дето… Почакайте!
— Луната е някак си… много жълта! — възкликнах.
— Така е, доня — съгласи се кралят. — Сега, в идите на юли, луната е в доста болнаво настроение.
— Какви са тези иди? — просъсках в ухото на брат Гуидо.
— Средата на месеца. Скоро ще бъде истинско лято.
— Хубаво — кимнах. Любимият ми сезон. Едно време много обичах да се мотая край Арно заедно с другите уличници именно през лятото. Говорехме си или пиехме вино под някоя лоджия. Дори и в това мрачно място като че ли усещах паренето на флорентинското слънце и долавях лекия аромат, издигащ се от доста намалелите през този сезон води на реката. За останалите този аромат бе по-скоро смрад, съдържаща какви ли не гадории — изпражнения, боклуци, та даже и трупове. За мен обаче това бе ароматът на лятото, приятен като вечерно ухание на жасмин. Носталгията ме удари в стомаха, но не по-слаб от нея бе ужасът от онова, към което ни предстоеше да се върнем.
Сякаш доловил раздвоението ми, дон Феранте отбеляза:
— Лято, да. Обаче после идва зимата, както е правила винаги — зима, която тази година ще отправи доста предизвикателства към всички нас.
Тези думи като че ли носеха особено значение. Усетих как брат Гуидо до мен се поколебава, но след това избира да рискува.
— Но след това слънцето отново изгрява, защото идва пролетта. Ла примавера!