Тайната на Ботичели

Това стихче бе последното, за което си мислех, просто защото не го знаех. Но вече толкова дълго заблуждавах брат Гуидо, че съм по-умна, отколкото съм, че сега просто се усмихнах многозначително. Не че не бих могла да го контрирам, че с него се запознахме в петък и че именно в петък започна и цялата тази история.

— Просто исках да попитам кое те накара да мислиш така?

— Ето, погледни по-внимателно. Мантията на булката е обсипана с миниатюрни кръстчета.

Вторачих се послушно в мантията и установих, че не мога да му противореча.

— Човек би се запитал защо са тези кръстове, когато останалата част от картината е толкова категорично езическа? Отговорът се корени в Разпети петък — денят на разпятието на Христос. А дори и да не беше така, самото име на образа ни навежда в тази посока, тъй като, както знаем, в повечето езици петък е кръстен на Венера.

— Но коя е тя? Да не би да смяташ да обикаляме вечния град в търсене на поредната мъртва лейди?

— Точно обратното — поклати глава той. — Тази тук си е съвсем жива! Погледни цветовете, с които е облечена. Ярки, бляскави, витални. Никакви призрачни прозирни тъкани, никаква бледа кожа. Тази жена е жива, сигурен съм в това! А най-сигурният знак за това е цветът на роклята. Погледни! С кое друго си съвпада на картината?

Вторачих се и възкликнах:

— С дрехата на Меркурий!

— Именно! Съществува визуална, цветна връзка с единствената друга фигура на картината освен теб, за която със сигурност знаем, че е жива!

— Самият художник, Ботичели!

— Точно така!

— Тогава откъде ще започнем? — извиках и с кипнала за пореден път кръв, започнах да крача напред-назад по крепостния вал, нетърпелива като хрътка да започна лова.

— Да започнем ли?

— С идентифицирането на тази дама.

— Не е нужно да го правим. Ако наистина бях наследник на Пиза, а не смирен монах, бих заложил целия си град, че тази дама тук е същински образ и подобие на булката, на чиято сватба скоро ще присъстваме. Даже името й е същото като пътя, по който току-що дойдохме, пътят, който отвежда към Рим — Виа Апиа, Апианският път. Тази дама е годеницата на Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи и племенницата на дон Феранте — Семирамида Апиани.

Името отекна в главата ми, а заедно с него и нечии стъпки. От замъка се появи някаква фигура — първоначално дребна на фона на огромните бойници, но уголемяваща се с всяка следваща крачка към нас — кралят на Неапол, дон Феранте, бе дошъл да ни търси.

— Скрий картината и се дръж така, сякаш мислиш за любов! — изсъсках веднага.

Сграбчих го за врата и притиснах буза о неговата, защото знаех, че ако и сега го целуна, той със сигурност ще се дръпне, така че не го направих. Обаче той с готовност изигра ролята си в тази сценка.

— Да, за любов — промърмори той и в моето сърце изпърха надежда. Но подобно на добър адвокат, той просто бе запазил ключовия си аргумент за накрая. — Венера е богинята на любовта. А на латински любов е A-M-O-R. Какво получаваме, когато прочетем думата отзад напред? — И тъй като знаеше, че буквите не са сред силните ми страни, не дочака отговора ми: — Получаваме R-O-M-A, Рим!