Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
В случая подейства и на двамата. Дон Феранте омекна, кимна одобрително и допълни:
— Вижте! Небесният спектакъл набира скорост!
Вдигнахме отново очи нагоре, изпълнени с облекчение. Доколкото можех да схвана, бурята беше отминала. А сега луната изчезваше още по-бързо — първо беше полумесец, а после просто лунен сърп…
Докато всички гледахме нагоре, дон Феранте се приведе към брат Гуидо и съвсем тихо, така че ми се наложи да се напрегна, за да ги чуя, прошепна:
— Когато затъмнението свърши, опасявам се, че ще трябва да ви напусна, за да се срещна с моите офицери. Кралските каляски са на ваше разположение, за да се върнете в замъка Сант Анджело за два часа. Или може би бихте желали да изчакате в града до времето за нашата среща?
Това вече беше ново.
— Нашата среща ли?
— В полунощ. На уговореното място.
Сега вече бяхме в капан и брат Гуидо нямаше друг избор, освен да попита:
— Уговореното място?
Изтръпнах ужасена, че той вече се е издал. Ако наистина бе един от Седмината, би трябвало да знае кое е уговореното място. Но, от друга страна, какъв избор имаше, освен да попита?
Кралят се приведе още повече и рече:
— Сега не мога да го назова, защото в момента слушат и други уши, освен нашите. Обаче баща ви трябва да ви е казал. Ще кажа само едно, за да ви го припомня… — И изрече нещо на друг език, който ми се стори английски. Накрая завърши: — Ще се видим там!
Имах чувството, че това е краят ни, ала в този момент нямахме никаква възможност да обсъдим нещата насаме. Умълчахме се и проследихме как мракът поглъща и последните остатъци от луната. Незнайно защо, но установих, че сърце не ми дава да гледам как тази приятелска планета изчезва пред очите ми, защото тя ми е била вярна спътница по време на множество мои пътешествия напред-назад из Флоренция, тъй като по-голямата част от работата ми се върши през нощта. Каквото и да казваше брат Гуидо, някакъв нелогичен страх ми подсказваше, че тя никога няма да се завърне. Затова отместих поглед и това спаси живота ми.
В Пантеона цареше почти пълен мрак, но в последния миг лунна светлина забелязах висока и мрачна фигура, застанала в края на нашата знатна групичка. Фигурата бе облечена в одежди на прокажен. Оказваше се, че не само аз не наблюдавам небесата. Имало и още един. И този призрак в момента гледаше право към мен с очи ярки и сребристи като монетите на лодкаря на мъртвите.
Кръвта ми се смръзна във вените ми.
Майко Божия!
Прокажения от Неапол е тук!
В следващия удар на сърцето целият храм вече бе потънал в мрак. И докато дон Феранте се разпореждаше да запалят факлите, аз дръпнах брат Гуидо за ръкава; но със сила, каквато не подозирах, че притежавам. Очите ми може и да не виждаха, обаче умът ми бе запомнил къде точно е изходът и аз избутах монаха навън. Стражите се отдръпнаха, за да ни пуснат. Той ме последва послушно, тихо и бързо, усещайки, че работата е много сериозна, че нещо действително не е наред. Дадох му знак да млъкне и продължих напред. Докато вървяхме из непознатите улици, непрекъснато се оглеждах назад. Очите ми ми казваха, че никой не ни следва, че мигът на пълното затъмнение е бил достатъчен, за да ни освободи от нашия преследвач. Ала лудо биещото ми сърце ми нашепваше, че Прокажения е призрак или фантом, защото само вампир или върколак би могъл да излезе жив изпод руините на „Сан Лоренцо Маджоре“ в Неапол. Сребристите очи продължаваха да ме изгарят и усещането, че съм се сблъскала с лодкаря на мъртвите души, отказваше да ме напусне. Имах чувството, че Прокажения няма да се откаже, докато не ни пренесе през реката на смъртта.
Бяхме стигнали до покрайнините на града, където паметта ми подсказа, че отново сме близо до Виа Апиа. Налагаше се скоро да спрем, защото в противен случай щяхме да сме обратно в Неапол. Забелязах някакво затревено място с древни колони и тъмен свод и дръпнах монаха към него. Виещите се стълби ни отведоха надолу към някаква подземна камера с коридори като на къртича дупка. Щом се озовахме в този подземен свят — сигурно някакво свещено място, защото навсякъде се виждаха запалени свещи — ние спряхме, за да си поемем дъх, и аз разбрах, че е крайно време да обясня какво съм видяла.
Трета глава
В продължение на няколко мига не се чуваше нищо друго освен прокапването на вода и съскането на свещите, които горяха в нишите на този странен подземен храм. Брат Гуидо бе потънал в мълчание — осмисляше онова, което му бях разказала: че Прокажения, който ни следи от самото начало на тази история, продължава да ни следва; че сега се намираме в по-голяма опасност от всякога.